Под напрежение
- Автор: Кобен Харлан
- Серия: Myron Bolitar #10
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-062-8
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Под напрежение». Краткое содержание книги:
Глава 7
„Три Даунинг“ приключваше работното си време.
Уин наблюдаваше как клиентите излизат с нестабилна походка, примижали срещу неестествената светлина на Манхатън в четири сутринта. Продължи да чака. Няколко минути по-късно видя оня, якия, който бе използвал електрошоковата си палка срещу Майрън, да изхвърля някого навън така, както се хвърля чувал с пране. Уин запази самообладание. Но се и сети за един не съвсем отдавнашен случай, когато Майрън изчезна в продължение на цели седмици, през които вероятно го бяха подложили на изтезания — случай, в който Уин не успя не само да се притече на помощ на най-добрия си приятел, но дори и да отмъсти заради него впоследствие. Спомни си онова ужасно чувство на безсилие. Не го беше изпитвал от юношеските си години в богатите предградия на Филаделфия, когато онези, които само при вида му изпитваха омраза, го тормозеха и пребиваха. Още тогава Уин се беше заклел пред себе си да не допусне завръщането на това усещане. След което предприе необходимото. Същото правило важеше и сега, когато вече бе зрял мъж.
Ако някой ти причини болка, отвърни на удара. И то масирано. Но и целенасочено. Майрън невинаги се съгласяваше с този негов принцип. Но това беше без значение. Двамата бяха приятели, най-добри приятели. Готови бяха да убият един за друг. Но това не ги правеше еднакви личности.
— Здрасти, Кайл — провикна се Уин.
Кайл вдигна поглед и се смръщи.
— Имаш ли секунда време за един частен разговор? — попита Уин.
— Не ме разсмивай.
— Поначало съм страхотен комик, на нивото на Дом Делуис, но в конкретния случай, Кайл, нямам никакво намерение да те разсмивам. Наистина искам да си поговорим насаме.
При което Кайл всъщност облиза устните си.
— Само че тоя път без мобифони, а?
— Никакви мобифони. И никакви електрошокови палки.
Кайл се озърна да се убеди, че пословичният хоризонт е чист.
— Онова ченге нали си отиде?
— Отдавна.
— Така че сме само двамата — аз и ти.
— Само аз и ти — повтори Уин. — Да ти кажа честно, зърната ми настръхват при тази мисъл.
Кайл се приближи.
— Не ми пука кои са приятелите ти, красавецо. Ще ти спукам задника, да знаеш.
Уин се ухили и го подкани с жест.
— Ох, нямам търпение.
Сънят служеше за убежище на Майрън.
Но това беше едно време. Сега прекарваше часове наред в леглото, вперил поглед в тавана от страх да не затвори очи. И по този начин се връщаше често на място, което би предпочел да забрави. Даваше си сметка, че трябва да се пребори с проблема си — да отиде на психоаналитик или нещо от този род — но в същото време съзнаваше, че най-вероятно нищо няма да предприеме. Колкото и изтъркано да звучеше, Териса всъщност бе за него един вид лечение. Когато спеше с нея, нощните ужаси стояха на разстояние.
Звънецът на часовника го върна в настоящето и първата му мисъл бе същата онази, която го занимаваше при заспиване: Брад. Което беше необичайно. Обикновено минаваха дни, понякога седмици, че и цели месеци, през които не се сещаше за брат си. Споменът за раздялата им му носеше скръб. Скърбящият често чува да казват, че времето е най-добрият лечител. Пълна глупост. Човек всъщност се чувства съсипан, безутешен и плаче до степен, при която има чувството, че никога няма да спре — но точно тогава стига до етапа, в който се намесва инстинктът за самосъхранение. И спира. Просто не желае или не допуска повече „да се връща към онзи момент“ заради прекомерната болка. И я блокира. Отрича я. Но това изобщо не е лечение.
Срещата с Кити предната вечер бе разбила отрицанието му, от което Майрън още не можеше да се съвземе. Какво да прави сега? Елементарно: ще се обади на двамата, които могат да му кажат нещо по адрес на Кити и Брад. Вдигна телефона и набра номера на дома си в Ливингстън, Ню Джърси. Родителите му бяха дошли от Бока Ратон да му гостуват за една седмица.
— Ало? — обади се майка му.
— Здравей, мамо. Как си?
— Чудесно се чувствам. А ти?
Гласът й бе едва ли не прекалено тревожен. Сякаш погрешният отговор би разбил сърцето й.
— И аз се чувствам чудесно. — Понечи да я попита за Брад, но реши, че ще трябва да подходи по-тактично. — Питах се… дали да не излезем някъде на вечеря тримата?
— Само не в „Ниро“ — отвърна тя. — Отказвам да ходя в „Ниро“.