Опасно наследство

Погледът на Романов пробяга по списъка с четиринадесетте банки. Все още съществуваше възможност една от тях да притежава Царската икона, но имената им не му говореха нищо. Това беше друг свят и той знаеше, че трябва да се посъветва с експерт.

Отключи горното чекмедже на бюрото си и заразглежда червената книга, в която фигурираха само офицерите от КГБ с висок чин. Много имена бяха задраскани или записани отново при смяната на управляващите, но Алексей Андреевич Посконов си оставаше неизменно директор на Държавната банка вече почти десет години, само външният министър Громико заемаше поста си по-отдавна. Романов набра един номер по личния си телефон и поиска да го свържат с директора на Госбанк. Мина известно време, преди да чуе гласа отсреща.

— Какво мога да направя за вас, другарю Романов?

— Нужно ми е незабавно да ви видя — каза Романов.

— Така ли? — Дрезгавият глас от другата страна на слушалката не изглеждаше впечатлен. Романов чу да се обръщат страници. — Може да стане във вторник към единадесет и тридесет.

— Казах, че е спешно — повтори Романов. — Отнася се до държавен въпрос, който не може да чака.

— Ние се занимаваме с банковите дела на народа и също си имаме наши проблеми, ако не сте изненадан да го чуете — отвърна му Посконов без нотки на разкаяние.

Романов се сдържа и зачака. Пак се отмятаха листи.

— Предполагам, че ще мога да ви вмъкна днес в три и четиридесет и пет, за петнайсет минути — каза директорът. — Но трябва да ви предупредя, че имам отдавна насрочена среща в четири часа.

— Три и четиридесет и пет тогава — каза Романов.

— В моя кабинет — допълни Посконов.

Телефонът изключи.

Романов изпсува на глас. Защо всички се чувстваха задължени да доказват мъжеството си пред КГБ? Той започна да си записва въпросите, чиито отговори му трябваха, за да пусне в ход плана си. Не можеше да си позволи да загуби дори минута от отпуснатите му петнайсет. Час по-късно той помоли да бъде приет от председателя на КГБ. Този път не го накараха да чака.

— Опитваме се да си служим с методите на капиталистите, а? — каза Заборски, след като Романов очерта намеренията си. — Внимавай! Тези неща са им познати по-отдавна, отколкото на нас.

— Осъзнавам това — каза Романов. — Но ако иконата е на Запад, нямам друг избор, освен да действам като тях, за да я взема.

— Може би — каза председателят. — Но от твое име такъв ход ще бъде разбран погрешно…

Романов знаеше добре, че не трябва да нарушава последвалото кратко мълчание.

— Не се безпокой, ще ти окажа необходимата подкрепа, въпреки че не съм чувал подобни молби досега.

— Позволено ли ми е да знам защо иконата е толкова важна? — запита Романов.

Председателят на КГБ се намръщи.

— Не съм упълномощен да отговоря на този въпрос, но доколкото влечението на другаря Брежнев към изкуството е добре известно, сигурно си се досетил, че не търсим иконата заради самата нея.