Опасно наследство
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Димитрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Опасно наследство». Краткое содержание книги:
В апартамента нямаше никаква следа от Каролин. В кухнята беше само Лорънс, облечен в елегантен костюм на тънко райе. Приготвяше си закуската и хвърляше по някой поглед към спортните страници на „Дейли Телеграф“.
— „Уест Индис“ са направили 526 точки — съобщи той нажалено.
— А нашите?
— Играта е прекъсната заради лошо осветление.
Адам въздъхна и се разсъблече да вземе душ. Беше готов за сутрешната си игра, която се състоеше в това да установи колко дълго може да издържи под ледените струи.
Четиридесет и девет иглички студена вода пронизаха гърба и гърдите му и го принудиха да си поеме дълбоко въздух няколко пъти. Учителят им ги беше уверявал, че ако издържат първите тридесет секунди, могат да стоят колкото си искат под душа. Адам излезе след три минути, проклинайки треньора си, защото знаеше, че никога няма да се освободи от внушенията му. Изтри се с хавлията и отиде в спалнята си. Облече халата и влезе в кухнята при Лорънс, който седеше до масата, поглъщаше съсредоточено тестени пръчици от една купа и проследяваше с пръст валутните курсове във „Файненшъл Таймс“. Адам погледна часовника си — вече беше осем и десет.
— Няма ли да закъснееш за работа?
— Скъпо момче — каза Лорънс, — аз не съм лакей, който работи в банка, чиито клиенти я посещават в определено работно време.
Адам се засмя.
— Но все пак — призна Лорънс — трябва да бъда на бюрото си в Сити към девет и половина. Засега нямам шофьор, защото им казах, че при това движение по-бързо се стига с метрото.
Адам започна да си прави закуска.
— Мога да те закарам с мотора.
— Можеш ли да си представиш човек в моето положение да пристига в управлението на „Баркли банк“ на мотор? Председателят ще припадне. — Лорънс сгъна вестника.
Адам счупи второ яйце в тигана.
— Значи до довечера, неизмит безработен такъв — присмя му се Лорънс и взе сгъваемия си чадър от закачалката.
Адам прибра масата и изми съдовете. Доставяше му удоволствие да се занимава с домакинството, особено сега, когато беше безработен. Въпреки че години наред бе имал ординарец, той знаеше точно какво се очаква от него сега. Единствените му планове до следобедната среща във Външно министерство бяха да полежи дълго във ваната и да се обръсне на спокойствие. После си спомни, че райхсмаршал Гьоринг „все още е на масата“ в спалнята.
— Попаднали ли сте на нещо, което да подсказва, че Гьоринг може да е задържал иконата за себе си? — попита Романов и погледна с надежда сътрудничката.
— Само на очевидното — отговори безцеремонно Анна Петрова.
Романов понечи да смъмри младото момиче за нахалството му, но не каза нищо. Все пак другарката Петрова се оказа с най-оригиналното мислене от целия му екип изследователи.
— И какво е толкова очевидно? — попита той.
— Очевидното е, че Хитлер е възложил на Гьоринг да отговаря за предметите на изкуството, заграбени в името на Третия райх. Но тъй като фюрерът е имал твърдо установено мнение за това кое е ценно, много световни шедьоври били обявени за „извратени“ и по тази причина недостойни да се излагат пред публика и да предизвикват наслада у „висшата раса“.
— И какво е станало с тях?
— Хитлер наредил да ги унищожат. Между осъдените на смърт чрез изгаряне били картините на такива велики художници като Ван Гог, Мане, Моне и особено на ранните творби на Пикасо, които нямали никаква стойност за арийската раса, определена от Хитлер да управлява света.
— Не предполагате, че Гьоринг е откраднал Царската икона само за да я изгори, нали? — попита Романов, като се взираше в тавана.
— Не, не. Гьоринг не е бил такъв глупак. Както научаваме сега, той невинаги се е подчинявал стриктно на заповедите на фюрера.
— Гьоринг да не е изпълнявал нарежданията на Хитлер? — попита недоверчиво Романов.
— Зависи от гледната точка — отговори Петрова. — Или е трябвало да постъпи според изискванията на лудия си господар, или да си затваря очите и да се ръководи от разума си.
— Придържайте се към фактите — каза Романов с неочаквано рязък тон.
— Да, другарю майор — каза младата сътрудничка, но от тона й пролича, че поне засега се чувства незаменима.
— Понеже стана вече дума — продължи Петрова, — Гьоринг не е унищожил нито един от отхвърлените шедьоври. Той наистина е извършил няколко публични изгаряния в Берлин и Дюселдорф, но това били картини на неизвестни немски художници, които едва ли биха донесли повече от неколкостотин марки при разпродажба. Но шедьоврите, истинските гениални творби, са пренесени тайно зад граница и са депозирани в сейфовете на швейцарски банки.