Опасно наследство

— Ще информирам директора, че сте тук, другарю Романов — каза секретарят и изчезна в собствения си кабинет. Романов закрачи нетърпеливо напред-назад в малкото преддверие, но секретарят не се завърна, докато стрелките на часовника не образуваха прав ъгъл. В четири без десет Романов бе въведен в кабинета на директора.

За момент младият майор се сепна от явния разкош. Дългите завеси от червено кадифе, мраморният под и френската мебелировка бяха подходящи дори за кабинета на някой управител на английска банка. Не за първи път Романов отбеляза, че парите си остават най-важната стока в света — дори и в комунистическия свят. Той се вгледа в стария прегърбен мъж с оредяла сива коса и гъсти увиснали мустаци. Този човек управляваше парите на държавата и се смяташе, че знае доста тайни. „Но не и моята“ — помисли Романов. Карираният костюм на Посконов сигурно беше шит преди революцията, но и днес би бил считан за „модерен“ на Кингс Роуд в Лондон.

— С какво мога да ви помогна, другарю Романов? — с въздишка попита директорът, сякаш се обръщаше към досаден клиент, дошъл за малък заем.

— Искам незабавно сто милиона американски долара в злато на кюлчета — съобщи Романов спокойно.

Отегченото лице на директора изведнъж се промени. Той почервеня и се облегна на стола си. След няколко кратки и остри вдишвания отвори едно чекмедже, извади квадратна кутия и взе голямо бяло хапче. Чак след минута се успокои отново.

— Да не сте луд, другарю? — попита възрастният мъж. — Молите за среща, без да посочвате причината, нахълтвате в кабинета ми и искате да ви връча сто милиона американски долара в злато без никакви обяснения. От къде на къде ще ми отправяте такова абсурдно искане?

— Държавни работи — каза Романов. — Но щом питате, ще ви кажа, че възнамерявам да депозирам еднакви суми в серия номерирани сметки в Швейцария.

— На чия отговорност правите това предложение? — попита банкерът със спокоен тон.

— На генералния секретар на Партията.

— Странно — каза Посконов. — Виждам Леонид Илич всяка седмица, но той не ми е споменавал нищо по този въпрос. — Директорът погледна бележника в средата на бюрото си. — Че майор Романов, офицер от КГБ със среден чин — той наблегна на последните думи — ще направи такъв прекомерен иск.

Романов пристъпи напред, вдигна слушалката на телефона до Посконов и му я подаде.

— Защо не попитате лично Леонид Илич и да спестите времето на всички ни? — И предизвикателно тласна телефона към банкера.

Посконов се вгледа в него, взе слушалката и я приближи до ухото си.

Романов почувства особеното вълнение, което изпитваше само при работа „на терен“.

— Да, другарю директор — чу се глас по линията.