Домът на Червения убиец

Войниците кимнаха.

– И не видяхте нищо необичайно?

Отново кимване, придружено със снизходителни усмивки, сякаш намираха Ателстан за малко смешен и доста глупав.

– Станете! – изрева Кранстън. – Станете, кучи синове! Проклет да съм, карал съм да връзват за дърветата и по-добри от вас и да ги бият с камшик, докато гърбовете им почервенеят!

Двамата войници скочиха, усетили желязната заплаха в гласа на коронера.

– Така е по-добре – измърка той. – Сега, фукльовци, отговаряйте чинно на въпросите на писаря ми и всичко ще бъде наред – той сграбчи единия за рамото. – Иначе може да си помисля, че посред нощ сте убили господаря си.

– Не е вярно! – запени се единият. – Бяхме верни на сър Ралф. Не видяхме нищо и не знаехме нищо, докато онова конте... – той сви рамене, – ...бъдещият зет на коменданта, не дотича, крещейки, че не можел да събуди сър Ралф. Грабна ключа и се канеше да се върне, но после страхливецът размисли и прати да повикат помощник-коменданта.

– Чухте ли го да чука на вратата и да вика сър Ралф? – попита Ателстан.

– Разбира се.

– Но не е влизал?

– Ключът беше тук – отвърна пазачът, сочейки към стената. – Висеше пред очите ни. Бяха само два. Един тук, а другият – у сър Ралф.

– Сигурен ли си? – попита Кранстън.

– Да, да – потвърди войникът. – Намерих другия на масата до леглото на сър Ралф, след като отключих вратата. Сега е у мен.

Кранстън кимна.

– Добре – въздъхна той. – Това ми стига. Да видим сега кулата отвътре.

Когато излязоха от северния бастион, внезапно чуха оглушителна врява зад стената. Последваха лейтенанта, който бързо мина под арката и заоглежда покрития със сняг вътрешен двор. Шумът идваше от една постройка между гарнизонната сграда и Бялата кула. Отначало Ателстан не можа да разбере какво става. Различи фигури, които тичаха наоколо, кучета, които скачаха в снега и лаеха. Колбрук въздъхна и се успокои.

– Това било – промърмори той. – Вижте!

Ателстан и Кранстън гледаха изумени огромната кафява мечка, която се появи пред очите им. Звярът стоеше на задни крака и размахваше лапи във въздуха.

– Виждал съм мечки и преди – промърмори Кранстън. – Когато насъскват кучета срещу тези космати зверове, но никоя не е била внушителна като тази.

Мечката изръмжа и Ателстан видя дебелите вериги, закачени за железния нашийник на врата ѝ. По един пазач държеше всяка от тях, докато лудият Ред Хенд я водеше, за да я завържат за големия кол при далечната стена до гарнизонната сграда.

– Великолепна е! – промърмори Ателстан.

– Подарък от норвежки принц за дядото на сегашния крал, Бог да го благослови! – обади се помощникът. – Нарича се Ursus Magnus9

- Аха! – Ателстан се усмихна. – На съзвездието.

Колбрук го изгледа недоумяващо.

– Звездите – подсказа му Ателстан. – Небесното съзвездие.

Колбрук също се поусмихна и ги поведе обратно към една странична порта на външната стена. Издърпа резетата и пантите изскърцаха протестиращо, когато той отвори масивната врата.