Човекът със сините кръгове

Бе оглушителен крясък, направо да си запушиш ушите, макар че наоколо цареше тишина и групата полицаи безмълвно се движеха около кръга.

Данглар гледаше евтиното, закопчано догоре манто на жената, прерязаното й гърло и кръвта, която се бе стекла до вратата на сградата. Повдигаше му се. Нито веднъж не бе поглеждал труп, без да му се повдигне, което впрочем не му пречеше. Не му бе неприятно да му се повдига — така забравяше някои други грижи, душевни, мислеше си той подигравателно.

— Убита е от плъх, от плъхоподобно човешко същество — каза Адамсберг. — Плъховете така ти се хвърлят на гърлото.

После попита:

— Коя е дамата?

Малката му любима винаги казваше „дамата“, „господина“, „Дамата е красива“, „Господинът иска да спи с мен“ и Адамсберг бе прихванал навика от нея.

Инспектор Делил отвърна:

— Документите й са у нея, убиецът нищо не е взел. Казва се Мадлен Шатлен, на петдесет и една години.

— Огледахте ли съдържанието на чантата й?

— Не много обстойно, но като че ли няма нищо интересно.

— Какво все пак?

— Ами в общи линии едно списание за плетки, мъничко ножче, малки сапунчета като в хотелите, портфейл и ключове, розова гума за триене и тефтерче.

— Отбелязала ли е нещо на вчерашната дата?

— Да, но не среща, ако това очаквате. Написала е: „Не ми се струва фантастично да работиш в магазин за плетени дрехи“.

— Много ли такива бележки има?

— Доста. Например преди три дни е написала: „Питам се какво толкова му харесва мама на мартинито“, а предишната седмица: „За нищо на света не бих се качила на Айфеловата кула“.

Адамсберг се усмихваше. Съдебният лекар мърмореше, че ако не откриват труповете по-бързо, не трябва да се надяват на чудеса, че жената е убита между двайсет и два и трийсет и полунощ, но предпочитал да види съдържанието на стомаха, преди да се произнесе, че раната е направена с нож със средно по големина острие, забит със замах в тилната кост.

Адамсберг спря да мисли за бележките в тефтерчето и погледна Данглар. Инспекторът беше бледен и сякаш втечнен, ръцете му висяха покрай мекото тяло. Мръщеше се.

— Видяхте ли кое не е както трябва, Данглар? — попита Адамсберг.

— Не съм сигурен. Смущава ме това, че като е текла, кръвта е покрила и почти заличила част от тебеширения кръг.

— Точно така, Данглар. Ръката на дамата стига до самата черта. Ако е начертал кръга, след като я е заклал, тебеширът би трябвало да остави следа в кръвта. Освен това, ако аз бях убиецът, щях да обиколя жертвата, за да си начертая кръга, нямаше почти да докосна с тебешира ръката й.