Ловецът на елени

— Ще ти поговоря още малко, вожде, но ще ме извиниш в името на нашето старо приятелство, че те занимавам сега със себе си. Ако се случи най-лошото, от мен едва ли ще остане нещо повече от купчина пепел. Така че да ми се прави гроб, би било безсмислено и, бих казал, суетно. Не държа много на това, но би било добре да се огледат остатъците от кладата и ако се намери някоя кост или парче, по-добре е да се съберат и да се заровят, вместо да бъдат оставени на вълците да ги глозгат и да вият около тях.

— Всичко ще бъде сторено, както казва брат ми — отвърна индианецът сериозно. — Нека той излее в сърцето на един приятел онова, което се е събрало в мозъка му.

— Благодаря ти, Змия. Сега вече ти посочих, каквото считах за най-важно. Ето ръката ми, делауер; знаеш, че е приятелска. Стисни я, макар никога да не ти е сторила и половината от доброто, което нейният притежател е желал.

Индианецът стисна топло подадената му ръка. А след това, възприел отново привичното си стоическо държане, което мнозина приемаха за пълно безразличие, отстъпи назад и се приготви да се раздели достойно със своя приятел. Но Ловецът бе по-естествен. Той изобщо не би прикривал чувствата си, ако неотдавнашното поведение и думи на Джудит не бяха създали у него, макар и смътно предчувствие, че тя ще съпроводи изпращането му с бурна сцена. Младият човек бе твърде скромен, за да си представи действителните чувства на красивата девойка, но същевременно и твърде наблюдателен и борбата, която беше водила със себе си и която често я бе довеждала почти до разкриването на нейната тайна, не беше убегнала от очите му. За него бе съвършено ясно, че в гърдите на девойката се таи нещо необикновено. И с такт, който би направил чест и на най-образован човек, той избягваше всяко разкриване на тая тайна, което може би щеше да стане причина по-късно девойката да съжалява. Ето защо Ловецът реши сега да потегли, и то без всякакви други прояви на чувства нито от своя страна, нито от страна на другите.

— Сбогом, Змия! Сбогом! — извика Ловецът, когато лодката се отдели от края на площадката. — Кой знае кога и как ще се срещнем отново. Ще смятам, че съм благословен от съдбата и че съм получил пълно възмездие за малкото добрини, които съм правил на тоя свят, ако ние се видим пак и можем да бъдем такива приятели и занапред, каквито бяхме толкова продължително време досега в тези хубави гори!

Чингачгук махна с ръка за сбогом. А след това, като загърна глава с лекото одеяло, както римлянин би скрил своята мъка в туниката, той бавно се оттегли на „ковчега“, за да се отдаде сам на тъгата и мислите си.

Ловецът не проговори нито дума, докато лодката не измина половината път до крайбрежието. Но тогава нежният музикален глас на Хети го накара да престане да гребе.

— Защо се връщаш обратно при хуроните, Ловецо? — запита девойката. — Казват, че съм слабоумна и на мен не ще сторят зло. Но ти имаш толкова ум, колкото и Бързия Хари, а Джудит смята, че имаш дори и повече, макар аз да не разбирам как може да бъде така.

— О, Хети, преди да слезем на сушата, трябва да поговоря с теб, дете и то по въпроси, които засягат главно твоето собствено щастие. Спри да гребеш или, за да не сметнат мингосите, че замисляме нещо срещу тях и да се отнесат с нас по същия начин, потапяй само леко веслата си и давай съвършено лек тласък на лодката. Това ще ги заблуди, че се движим. Нека си позволим тази малка хитрост, преди да стигна края на моята пътека, която се оказа твърде къса.