Името на розата [Il nome della rosa - bg]

След като бе изречена с почти непреодолима мъка думата sederunt, с безкрайно, ангелско спокойствие се разнесе principes. Престанах да се питам кои бяха властелините, говорещи против мен (против нас); сянката на този седящ, надвиснал над нас призрак беше изчезнала, беше се стопила.

И тогава си рекох, че в същия миг се стопяваха и други призраци, защото, поглеждайки отново към трона на Малахий, след като вниманието ми бе погълнато от песента, зърнах фигурата на библиотекаря сред останалите молещи се; седеше така, сякаш изобщо не бе отсъствал. Погледнах Уилям и долових в погледа му отсянка на облекчение; същото долових отдалеч и в очите на абата. А що се отнася до Хорхе, той отново протегна ръце и щом се докосна до съседа си, побърза да ги отдръпне. Но не бих могъл да кажа какви чувства го вълнуваха.

В този миг хорът поде с радост adjuva me, като ясно произнасяното „а“ се носеше ликуващо из църквата, докато звукът „и“ вече не звучеше мрачно, като същия звук в sederunt, а беше изпълнен със свещена енергия. Спазвайки правилата на песнопеенето, монасите и послушниците пееха с изправено тяло, с широко отворено гърло, с вдигната нагоре глава, държаха книгата почти на височината на раменете, та да могат да четат, без да навеждат глава, което би им попречило да пеят с пълен глас. Но бе все още нощ и въпреки екота на ликуващите тръби булото на съня надвисваше над мнозина от певците, които, унесени в изпълнението на една продължителна нота, доверявайки се на ритъма на химна, понякога почваха да климат, унасяйки се в дрямка. Тогава бдящите монаси оглеждаха лицата им с помощта на светилниците едно по едно, за да ги върнат към бдение — и телесно, и душевно.