Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
– Едно проклето чудовище – отвърна той.
– Какво точно стана?
Паоло Роберто поклати глава отново и огледа юмруците си. Кокалчетата му бяха така смлени, че му бе трудно да държи чашата в ръце. И ръцете му бяха бинтовали. Съпругата му се отнасяше хладно към боксирането и щеше да побеснее.
– Боксьор съм – рече той. – Искам да кажа, че докато се боксирах професионално, не ме беше страх да се изправя срещу когото и да било на ринга. Ял съм бой, удрял съм и са ме удряли. Когато нанеса удар на някого, очаквам да седне на земята и да изпита болка. Но с този мъж не се получи така.
Паоло Роберто поклати глава за трети път. Разказа спокойно и детайлно какво се бе случило през нощта.
– Ударих го минимум трийсет пъти. Четиринайсет-петнайсет от тях по главата. Четири пъти го уцелих в челюстта. В началото пестях ударите си, не исках да го убивам, а само да се защитя. Но към края дадох всичко от себе си. Един от ударите бе толкова силен, че би трябвало да му счупи челюстта. Но това проклето чудовище просто тръсна леко глава и продължи да ме атакува. По дяволите, той не е нормален.
– Как изглежда?
– Приличаше на бронебоен робот. Не преувеличавам. Над два метра и към 130-140 килограма. Не се шегувам, като ти казвам, че беше само мускули и със здрав като стомана скелет. Проклет рус великан, който просто не изпитваше болка.
– Никога преди ли не си го виждал?
– Никога. Не е боксьор. Въпреки че приличаше на такъв.
– Какво имаш предвид?
Паоло Роберто се замисли.
– Нямаше никаква представа как се боксира човек. Успях да го финтирам и да сваля гарда му, а и изобщо не знаеше как да се движи, за да избегне удар. Беше напълно объркан. Същевременно обаче се опитваше да се движи като боксьор. Държеше ръцете си както трябва и през цялото време заемаше правилна начална стойка. Сякаш е тренирал бокс, без обаче да чуе нито дума от казаното от треньора.
– Добре…
– С момичето сме живи, защото беше много бавен. Ударите му бяха доста силни, но си личеше как ще замахне, така че успявах да приклекна или да ги парирам. Успя да ме уцели два пъти – един път в лицето, виждаш резултата. Втория път по тялото, счупи ми ребро. И двата удара не бяха съвсем точни. Ако ми беше нанесъл истински точен удар, щеше да ми отнесе главата.
Паоло Роберто изведнъж се разсмя. Някак хрипливо.
– Какво?
– Спечелих. Онзи глупак се опита да ме убие, а аз спечелих. Успях да го нокаутирам. Но трябваше да използвам една проклета дъска, за да го просна на пода.
Отново стана сериозен.
– Ако Мириам Ву не го беше ритнала между краката в точния миг, кой знае какво щеше да се случи.
– Паоло, страшно много се радвам, че си победил. Мириам Ву ще ти каже същото, като се събуди. Чул ли си нещо повече за състоянието ѝ?
– Изглежда горе-долу като мен. Има мозъчно сътресение, няколко счупени ребра, счупен нос и натъртени бъбреци.
Микаел се наведе напред и сложи ръка върху коляното на Паоло Роберто.
– Ако някога се нуждаеш от услуга… – рече Микаел.
Паоло Роберто кимна и се усмихна леко.
– Блумквист, ако отново се нуждаеш от услуга…
– Да?
– …изпрати Себастиан Луян.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА Сряда, 6 април
КРИМИНАЛЕН ИНСПЕКТОР ЯН БУБЛАНСКИ беше в много лошо настроение, когато посрещна Соня Мудиг на паркинга пред болница „Сьодра“ малко преди седем. Микаел Блумквист го бе събудил по телефона. В хода на разговора разбра, че през нощта се е случило нещо драматично, и на свой ред събуди Мудиг. Срещнаха се с Блумквист при входа и го последваха до стаята на Паоло Роберто.
На Бублански му бе трудно да асимилира всички детайли, но постепенно прие факта, че Мириам Ву е била отвлечена и Паоло Роберто е пребил похитителя. Макар че, ако се вгледаше човек в лицето му, трудно можеше да каже кой кого е пребил. Що се отнася до Бублански, събитията от изминалата нощ усложняваха допълнително разследването по случая на Лисбет Саландер. Нищо, свързано с този случай, не беше нормално.
Соня Мудиг зададе първия конкретен въпрос, като попита как Паоло Роберто се е забъркал в цялата история.
– С Лисбет Саландер сме добри приятели.
Бублански и Мудиг се спогледаха озадачено.
– Откъде я познавате?
– Боксира се с мен на тренировките.
Бублански втренчи поглед някъде в стената зад Паоло Роберто. Соня Мудиг изведнъж изхихика неуместно. Наистина нищо в този случай не бе нормално и просто. Постепенно записаха всички важни факти.
– Бих искал да отбележа някои неща – рече Микаел Блумквист сухо.
Те го погледнаха.
– Първо, човекът, който е карал микробуса, очевидно е този, който нападна Лисбет Саландер на абсолютно същото място на Лундагатан. Висок рус мъж с конска опашка и бирено коремче. Нали?