Махалото на Фуко

Питах се само как бих могъл да взема участие в раждането.

— „Нещото“ е и мое, казвах. Не искам да играя ролята на бащата от филмите, който се разхожда нагоре-надолу по коридора, палейки цигара от цигара.

— Пум, нищо друго не можеш да направиш. Ще дойде един момент, когато аз ще трябва да се справям сама. И после ти не пушиш и надявам се, няма да използуваш повода, за да се научиш на този порок.

— Тогава какво ще правя?

— Ще участвуваш преди и след това. След раждането, ако е момче, ще го възпитаваш, ще го извайваш, ще му създадеш един хубав Едипов комплекс, както си му е редът, ще се подложиш с усмивка и без да се съпротивляваш на ритуалното отцеубийство, когато му дойде времето, и после един ден ще му покажеш своето мизерно бюро, фишовете, коректурите на чудесната история на металите и ще му заявиш: сине мой, всичко това един ден ще стане твое.

— А ако е момиче?

— Ще му кажеш, дъще моя, всичко това един ден ще бъде на мързеливеца, за когото ще се омъжиш.

— А преди раждането?

— По време на контракциите между напъните минава време и трябва да се брои, защото колкото са по-начесто, толкова повече се приближава моментът. Ще броим заедно и ти ще ми отмерваш ритъма като на гребците от галерите. Ще бъде, сякаш ще караш и ти „нещото“ да се измъкне полека-лека от тъмната си пещера. Горкичкият или горкичката… Представяш ли си, сега си стои така добре на тъмното, смуче си сокове като октоподче, гратис, и после изведнъж, пуф, ще изскочи на бял свят, ще почне да мига и ще си каже: къде, по дяволите, съм попаднал или попаднала.

— Горкичкият или горкичката… И няма още да познава господин Гарамонд. Ела, дай да опитаме как ще броим.

Брояхме в тъмното, като се държахме за ръце. Отдадох се на фантазията си. „Нещото“ беше нещо истинско, което с появата си щеше да даде смисъл на всички приказки на диаболистите. Нещастници, които си пропиляваха нощите в мними химически бракосъчетания, питайки се дали от тях ще се роди осемнадесеткаратовото злато и дали философският камък е този Lapis exillis, нещастен свещен Граал от печена глина. А пък моят свещен Граал беше тук, в корема на Лия.

— Точно така, казваше Лия, като галеше с длан кръглия си и опнат съсъд.

— Тука втасва ценната ти суровина. Онези хора в замъка какво мислеха, че се извършва в колбата.

— Ами смятаха, че в нея клокочат черножлъчието, сярната земя, сивото олово, сатурновото масло, че вътре ври цяла адска река от размеквания, втечнявания, примесвания, овлажнявания, омесвания и примесвания, потапяния и затапяния, усмърдявания и овонявания…