Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— За какво ви е толкова взрив? — пита той милиционера.
— Ами другарят подполковник Колев го иска…
— Какъв подполковник Колев? — полюбопитствува началникът.
— От инспектората на МВР…
Началникът знае, че такъв подполковник няма в инспектората, но за всеки случай вдига телефона в София…
Два часа по-късно идва твърде жестокият край. Офицери от окръжното управление се втурват в стаята на участъка и заедно с местните милиционери настървено и жестоко бият почти до умиране човека, който беше може би най-популярният и най-желаният представител на народната власт. За десетина дни.
Кой беше този човек и какво стана с него, е загадка. Според едни обяснения той бил криминален, който използувал униформата. Но според други обяснения, на които аз вярвам повече, той бил психически объркан невинен гражданин, който имал фикс идеята да бъде подполковник Колев от инспектората на МВР.
И той я осъществил.
След края на сезона в София се говореше само за него. По масите в клубовете мнозина навеждаха глави с неудобство, други казваха, че той бил просто велик актьор, припомняйки маниерите му, думите му, докато един мой приятел, който бе прекарал дълги часове с него, каза:
„Той беше първият истински подполковник Колев.“
ПЪТУВАНЕ ЗА ЧУЖБИНА
Ако един обикновен англичанин, германец, италианец, американец или който и да е гражданин на страна, която не се радва на придобивките на някаква октомврийска, септемврийска или друга революция, нито се самоназовава социалистическа, народна или народнодемократична, поиска да замине за чужбина, цялата му грижа е да си направи сметка на парите, които ще му трябват, и да се справи с разписанието за съответното превозно средство. Днешният западен свят така дълбоко е свикнал с това неотменимо човешко право, че мнозина не само не могат да разберат, но направо отказват да повярват, че техните събратя от Източна Европа са твърде далече от възможността да пътуват зад граница. Те, разбира се, чуват за разни проблеми, свързани с изселване на малцинства от Източна Европа, знаят, че има Берлинска стена и комунисти граничари, които стрелят по хора като по кучета, но въпреки това съзнанието им отказва да приеме истината за участта на човешките същества в онези страни по същия начин, както техните бащи преди години отказваха да повярват в съществуването на сталинската касапница. Може би това да е наивност, може би неосведоменост, а може би — безотговорност. Всеки българин, който живее на Запад, неведнъж е попадал в компании, където се е водил горе-долу следният абсурден диалог:
— Често ли се виждате с вашите родители?
— Не. Не съм ги виждал от двайсет години.
— Как? В лоши отношения ли сте?
— Не, но нито аз мога да отида да ги видя, нито те могат да дойдат тук!
— Как! Защо да не могат?
— Защото режимът е комунистически и не разрешава на хората да пътуват свободно.
— Но аз чета по вестниците, има хора от Източна Европа, които пътуват… Даже веднъж видях съветска група тук, на главната улица.
— Вярно, има някои, които могат да пътуват, но не и моите родители.
— Защо?… Извинявайте, може би те да са лишени от граждански права…?
— Те никога не са ги имали!
— Как! Нали България членува в ООН, нали е подписала Хартата за правата на човека, споразумението в Хелзинки…
— Моите родители не могат да пътуват просто защото са мои родители. Режимът смята, че по този начин наказва и мене, и тях!
— Но защо ще ги наказва?
Тук вече търпението на българина свършва. Как човек да им обяснява на тия западни деца! А западният гражданин клати глава и казва безпомощно:
— Съвсем не разбирам! — После внезапно задава последния въпрос:
— Значи възможно е вие да не видите родителите си живи до края?
— Да! — казва нашенецът и се отдалечава.
Тъкмо на тези западни граждани искам да разкажа какво означава в България да получиш разрешение за пътуване в чужбина. За тяхно удобство ще взема възможно най-невинния от политическа или комерческа гледна точка случай. Измисленият от мене гражданин се казва Пенчо Данчев и няма нищо общо с известния литературен критик. Той е 52-годишен, старши дърводелец в трамвайното депо в София, женен, с две деца, безпартиен, неосъждан, живущ в държавен блок край депото в „Красно село“. Материално той успява да свързва двата края, тъй като големият му син се е върнал от казармата и е започнал сам да печели, а жена му, като помощник-готвач в депото, продължава да спестява почти цялата си заплата. Политически Пенчо Данчев винаги е бил с властта. По събрания, когато всички вдигат ръце, и той вдига, понякога без дори да знае за какво става дума. Пред хората минава за добър и кротък човек. А като работник е смятан за един от най-добрите, бил е 7 пъти ударник и е награден с Народен орден на труда — бронзов. Никога не е имал никакви връзки с чужбина… Освен една. Тъй като дядо му е от Врабча, Трънско, един от братовчедите му, Тошо, който живял в махалата, останала в югославска територия, впоследствие се преместил да живее в Белград. Този Тошо е също дърводелец като него, но си има частна работилничка и прави гардероби. В последните няколко години Тошо идва в София и гостува на семейството на братовчеда си три или четири пъти. И, разбира се, всеки път той кани Пенчо и жена му да идат в Белград на гости при него. Отначало Пенчо е далече от тази идея, защото пътуването все пак струва пари, а пък те не са в много розово положение. Но внезапно един ден, просто необяснимо, Пенчо изпитва силно желание да иде и види този пусти Белград, да поседи една или две седмици у Тошови, да купи на жена си нещичко (казват, че в Белград е по-евтино) и, така да се каже, да прибави към биографията си факта, че е бил веднъж през живота си в чужбина. Той съобщава на жена си своето желание, а тя му казва: