Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Шарен се случи животът ми в първата си половина. Българин, грък, турчин, сърбин, румънец и накрая пак българин. Не ме е турял друг на тази въртележка, сам със собствените си крака се качих. Според обстоятелствата и акъла си, според причините и възможностите. Къде по своя воля, къде съдбата ме водеше не за носа, а за ухото. Много вънкашни работи се променяха, но онова, вътре в мен, дето съм роден с него като човек между хората, си оставаше непокътнато. Характер, нрав, мозък за мислене — доколкото ми е даден, представите ми за лошо и хубаво, за подлост, за чест и тъй нататък. Чакай, чакай! Променял съм се, разбира се. Да не би снежен човек да съм! Променял съм се, както се променят всички. Дете бил някой, младеж пораснал, зрял мъж станал, в старец се преобразил. Всичко различно уж, а пък главното останало. И ако тоя старец не е изкуфял и го попиташ, помни той сам себе си и за един човек се има от люлката до бастунчето.

Или както младото дръвче се променя. Миналата година било пръчица, а след някоя и друга се вдигнало, цъфнало, плод завързало. Круша, да речем — за угода на мечката. Старее дървото, клони съхнат, ама то все круши ражда. Не може да се напъне и смокини да роди. Или зарзали. И аз бях като това дръвче. Раждах, каквото ми беше заложено, и никога не съм се напъвал да ставам друг.

Това от едната страна. Ама ти веднага ще кажеш: нали си ставал друг, не е ли то все едно да си се напъвал да връзваш различни плодове. Лесно ми е да отговоря, че кучето скача според тоягата, че случаят ме е притискал, че тъй по-удобно ми е било и прочие. Не че и това не е вярно, ама не е то цялата истина. Тая работа не се получава със старание и просто нагаждане. Други две условия са потребни. Ти да приемеш новото за свое, а и то да ти отвърне по същия начин. И запомни веднъж завинаги, че с турското аз се гордея, колкото и с българското. Че гръцкото, сръбското и румънското са ми еднакво мили. И че както да се променях, на това също не съм изменил, макар да се казвах и Димитър Попов, и Димитриос Папас, и Демир Папазоглу, и Димитър Попович, и Думитре Попеску. Пет имена смених, но сърцето ми е едно и неделимо. Нищо не съм изчегъртал от него, нито от мозъка си. Живота си на парчета не деля. През каквото съм минал, не го забравям. И освен че съм българин, аз до ден днешен съм и грък, и турчин, и сърбин, и румънец едновременно. Където и да съм — техен съм!

А защо в един или друг момент е ставало, по-рано или по-късно — нали това ти разправям. Да бях казал на старците в кафенето, че съм грък от Пирея или българин от Пазарджик, направо щях да ги наскърбя. Нали, без да ги подмамвам, сами те ме признаха от златната турска младеж, на която възлагат надежди и упование. Пък да излезе, че не са познали това толкоз важно за тях нещо. И себе си щадях, разбира се. Собствената си настройка, мерака ми да изплувам отново. Каквото лошо да помислиш за моята пресметливост, приемам го в тефтера си. Ама в оня момент се бях ококорил като петел пред шарена врата, радостен бях, възбуден бях от новооглашението и ми идеше да рипна, че да прегърна всички стареи по миндерите. Без подлеца Ибрахим Октай естествено.