Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
Това, което казвам сега, не съм го съобразявал, а беше усет, настроение, ведър лъх в душата ми след предишните дни на объркване и скръб. И точно в тоя миг дойде обикновеният, простичък въпрос на Хуршид Яха:
— Как ти е името, човече?
— Демир Папазоглу — отвърнах незабавно. — Демир Папазоглу се казвам.
— Добре — рече мюдюринът. — За каква работа продума? Имаш ли нещо наум или само тъй?
— Имам! — светнах целият. — Търсих ваша милост да се съветвам, пък…
— Добре — спря ме той, като обърна дланта си надолу. — После ще приказваме. — И веднага мръдна настрани бистрите си очички, заговори с друг човек от миндерите.
Тъй се признах за турчин и назовах турското си име. Ни за секунда не се колебах, ами го рекох леко и радостно, като че под езика си го бях държал и най-после се освободих. Ама не мисли, че изведнъж се направих турчин в кафенето. Турчин бях почнал да ставам, откакто стъпих в Турция. Ден по ден и от човек на човек — с когото животът ме срещаше. И откакто същият този живот ми пошушна, че там ще пускам корен и ще свършат дните ми. Виж какво, аз себе си не давам за пример ни в едно отношение. По криво дърво млади фиданки не бива да се равняват. Не искам да уча никого, че като иде човек в чужда страна, трябва да стане тамошен и непременно да си смени името. Пази, Боже! Да ме чуят патриотите, очите ми ще извадят: „Родоотстъпник! Как тъй се премяташ като фурнаджийска лопата?!“ И прави ще бъдат хората, не е хубаво от себе си да се отказваш. Само че там е работата — аз от себе си не съм се отказвал. За да ме разбереш донякъде, ще разделя нещата на две части.
Шарен се случи животът ми в първата си половина. Българин, грък, турчин, сърбин, румънец и накрая пак българин. Не ме е турял друг на тази въртележка, сам със собствените си крака се качих. Според обстоятелствата и акъла си, според причините и възможностите. Къде по своя воля, къде съдбата ме водеше не за носа, а за ухото. Много вънкашни работи се променяха, но онова, вътре в мен, дето съм роден с него като човек между хората, си оставаше непокътнато. Характер, нрав, мозък за мислене — доколкото ми е даден, представите ми за лошо и хубаво, за подлост, за чест и тъй нататък. Чакай, чакай! Променял съм се, разбира се. Да не би снежен човек да съм! Променял съм се, както се променят всички. Дете бил някой, младеж пораснал, зрял мъж станал, в старец се преобразил. Всичко различно уж, а пък главното останало. И ако тоя старец не е изкуфял и го попиташ, помни той сам себе си и за един човек се има от люлката до бастунчето.
Или както младото дръвче се променя. Миналата година било пръчица, а след някоя и друга се вдигнало, цъфнало, плод завързало. Круша, да речем — за угода на мечката. Старее дървото, клони съхнат, ама то все круши ражда. Не може да се напъне и смокини да роди. Или зарзали. И аз бях като това дръвче. Раждах, каквото ми беше заложено, и никога не съм се напъвал да ставам друг.
Това от едната страна. Ама ти веднага ще кажеш: нали си ставал друг, не е ли то все едно да си се напъвал да връзваш различни плодове. Лесно ми е да отговоря, че кучето скача според тоягата, че случаят ме е притискал, че тъй по-удобно ми е било и прочие. Не че и това не е вярно, ама не е то цялата истина. Тая работа не се получава със старание и просто нагаждане. Други две условия са потребни. Ти да приемеш новото за свое, а и то да ти отвърне по същия начин. И запомни веднъж завинаги, че с турското аз се гордея, колкото и с българското. Че гръцкото, сръбското и румънското са ми еднакво мили. И че както да се променях, на това също не съм изменил, макар да се казвах и Димитър Попов, и Димитриос Папас, и Демир Папазоглу, и Димитър Попович, и Думитре Попеску. Пет имена смених, но сърцето ми е едно и неделимо. Нищо не съм изчегъртал от него, нито от мозъка си. Живота си на парчета не деля. През каквото съм минал, не го забравям. И освен че съм българин, аз до ден днешен съм и грък, и турчин, и сърбин, и румънец едновременно. Където и да съм — техен съм!
А защо в един или друг момент е ставало, по-рано или по-късно — нали това ти разправям. Да бях казал на старците в кафенето, че съм грък от Пирея или българин от Пазарджик, направо щях да ги наскърбя. Нали, без да ги подмамвам, сами те ме признаха от златната турска младеж, на която възлагат надежди и упование. Пък да излезе, че не са познали това толкоз важно за тях нещо. И себе си щадях, разбира се. Собствената си настройка, мерака ми да изплувам отново. Каквото лошо да помислиш за моята пресметливост, приемам го в тефтера си. Ама в оня момент се бях ококорил като петел пред шарена врата, радостен бях, възбуден бях от новооглашението и ми идеше да рипна, че да прегърна всички стареи по миндерите. Без подлеца Ибрахим Октай естествено.