Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
Войниците бяха уморени, измръзнали и подгизнали. Стрелците хвърляха навъсени погледи към небето — влагата повреждаше лъковете и никакви елфийски хитрости за запазване на тетивите не помагаха при такъв дъжд.
— Развратник! — тихо повика Харган, избърсвайки с длан мокрото си лице.
— Да — притича на призива командирът на мечоносците.
— Вземи твоите момчета, намерете де що брадви има в отряда и изсечете всички дървета от тази страна на клисурата.
— Добре — отвърна, без да му мигне окото, Развратника.
Стотникът никога не се изненадваше от заповедите на командирите, още по-малко от тези на приятеля си Харган.
— Да действам ли?
Островърхият шлем беше прекалено голям и падаще над очите на Развратника, но на стотника, доколкото си спомняше Харган, това никога не му беше пречило.
— Действай. Издърпвайте стволовете към нас, после ще разрушим моста и ще направим едно хубаво посрещане на Първите.
Развратника се ухили с нащърбената си уста, сви ръка във воински поздрав и хукна да вдига почиващите си хора.
Харган въздъхна. Тежеше. О, богове, как тежеше да ги гледа всички тях! Той е старец, скоро щеше да чукне шестдесет, макар да изглеждаше на не повече от петдесет — за него не беше страшно да умре. Но виж тези, които съдбата беше отредила да командва… Момченца. Двайсетгодишни, трийсетгодишни момченца. За него всички бяха прекалено млади, за да умрат просто така тук, край пътя, пред мост, минаващ над пропастта на дълбока безименна клисура. Ако зависеше от него, само ветерани щяха да останат да срещат врага — онези, които вече нямаха какво да губят в този живот, онези, които вече нямаха къде да се върнат, онези, за които армията беше семейството, а крещящият на всички десетник — родна майка.
Дъждовните капки се стрелкаха като пъргави гущерчета по косите и лицето на Харган, за да паднат след това на подгизналата от вода земя. Последните дни на този август бяха много дъждовни, сякаш целият свят плачеше, наблюдавайки кървавата война на земята.
Орките изненадаха всички. Никой не очакваше тази война, затова в първите дни на катастрофата, стоварила се върху Валиостр, армията загуби твърде много войници. Случи се това, което никога не трябваше да се случва — те губеха битка след битка. Битката при Иселин, чиято черна вода се нагълта за поне век напред с кръв и трупове на войни както от едната, така и от другата страна. Горящите стени на Раненг. И още десетки неизвестни и по-малко значими битки, при това без да се броят стотиците неизвестни на никого сблъсъци, случили се по целия фронт на бойните действия.
И ето сега им беше останала последна надежда, последен шанс за изплъзващата се свобода на кралството — битката, която предстоеше да се разрази под стените на Авендум. Но нито Харган, нито хората му щяха да могат да вземат участие в нея. Вместо тях други ще застанат пред армията на орките…
Старият воин изобщо не се съмняваше, че той и неговите хора ще намерят последно пристанище в мократа земя по склоновете на дълбоката клисура. Тяхната задача беше една-единствена — да забавят врага колкото е възможно по-дълго, за да могат основните сили на хората да се укрепят пред новата столица на Валиостр. В момента отстъпващата армия се намираше някъде далеч зад тях, а отпред, зад завесата на мъглата, ги чакаше армията на орките.
Първите не бързаха особено. Какво значение имаше кога ще пролеят кръвта на хората — час по-рано или час по-късно? Те бяха Първите и те ще владеят всички тези земи, а хората… хората да вървят да хранят червеите. Първо тези от Валиостр, после Мирануех, след това ще дойде ред на гноми и джуджета, а най-накрая е редът и на отвратителните роднини — елфите.
— Харган! — млад воин, още почти момче, пристъпи към застаналия до моста командир. — Пристигнаха още два обоза със стрели.
— Чудесно! — Харган кимна, гледайки как върволица хора със секири тичат по моста към самотна горичка с унили от мрачното време дървета. — Разпредели ги между стрелците. И ми прати тук петдесет души, започваме да строим укрепления.
— Не са ли малко?
— Другите нека си почиват. Ти също трябва да набереш сили, Кляо.
Секирите зачаткаха и за по-малко от половин час цялата горичка беше изсечена, а войниците, кой на ръце, кой с влачене, кой с помощта на въжета, започнаха да пренасят стволовете, на които вече бяха успели да окастрят клоните, от другата страна на клисурата, където бяха разположени хората.