Прокрадващ се в сенките

— А тази пустош?

— Пустошта? — повтори шутът. — Пустошта си е пустош. Някак естествено се появил нов път. На никой не му се искало да безпокои костите на загиналите воини. Честно казано, по-голямата част от тях така и си останали непогребани. На хората не им било до това — трябвало да възстановяват страната след края на войната. Годините минавали и за отряда на Харган постепенно започнали да забравят. Твърде много други проблеми имало. Появил се Неназовимия, например, а и други неща. А костите са си кости. Земята сама ще си ги прибере. Пътят постепенно минал в забвение, никой не минавал по него. Само пастирите го ползвали за стадата. Земята тук о-хо-хо, колко е плодородна, и тревата, съответно, е висока. Останало само името — Харгановата пустош, а и за него с течение на времето забравили откъде идва. Сега само старците си спомнят за героизма на хората. Малка война на фона на големия свят. Малка драма и малка смърт. Колко са били? Колко още ще ги има? Колко герои несправедливо ще бъдат забравени от поколенията и колко негерои ще бъдат помнени, въпреки че не го заслужават?

Над огъня увисна угнетяваща тишина. Всеки си мислеше за хората, поставили гърди пред кривите ятагани на орките, но не отстъпили.

— Гномите никога не биха забравили героите!

— Джуджетата също!

Почувствах срам за своята раса. Вероятно за първи път в живота ми се срамувах за хората, забравили такава саможертва…

— Хайде, Гръмогласен — викна Фенерджията и се надигна от земята. — С теб днес ще дежурим първи.