Аз, вещицата

Зад затворените си клепачи видях таванската си стая в Мадисън. Беше само няколко дни преди последното пътуване на родителите ми до Африка. Бяха ме завели при Сара, тя трябваше да се грижи за мен, докато ги няма.

— Не ми се спи — отвърнах. Хленчех като капризно дете. Отворих очи. Призраците се скупчваха към блясъка в сянката вдясно от мен.

Там седеше майка ми, облегната на влажната каменна стена на шахтата. Беше разтворила ръце. Приближих се към нея и затаих дъх от страх да не изчезне. Тя се усмихна подканящо, тъмните й очи блестяха, защото се бяха налели със сълзи. Призрачните ръце и пръсти на майка ми се раздвижиха, когато се сгуших в познатото й тяло.

„Да ти разкажа ли приказка?“

— Твоите ръце видях, когато Сату ми правеше магия, нали?

Смехът, с който ми отговори, притъпи болката от студените камъни под мен.

„Ти беше много смела.“

— Толкова съм уморена — въздъхнах.

„Тогава е време за приказката. Имало едно време — започна тя — една малка вещица на име Даяна. Когато била много малка, нейната фея-кръстница я овързала в панделки във всички цветове на дъгата.“

Помнех тази приказка от детството си, тогава носех пижама в лилаво и розово и косата ми бе сплетена на две дълги плитки, стигащи до кръста ми. Спомени нахлуха в онези части на съзнанието ми, които стояха празни и неизползвани след смъртта на родителите ми.

— Защо феята кръстница я овързала така? — попитах с детски глас.

„Защото Даяна обичала да прави магии и била много добра в това. Но нейната кръстница знаела, че другите вещици ще завидят на способностите й. Когато си готова — казала й кръстницата, — ще махнеш тези панделки. Дотогава няма да можеш да летиш и да правиш заклинания.“

— Не е честно — протестирах, както обичат да правят седемгодишните. — Да накаже другите вещици, не мен.

„Няма нищо честно на този свят, нали?“, каза майка ми.

Поклатих мрачно глава.

„Колкото и да опитвала, Даяна не можела да свали панделките. С времето ги забравила. И се отучила да прави магии.“

— Никога няма да се отуча да правя магии — настоявах аз.

Майка ми се намръщи.

„Но точно така се случи“, прошепна ми тя нежно. Приказката й продължаваше. „Един ден, дълго след това, Даяна срещнала красив принц, който живеел в сенките между залеза на слънцето и изгрева на луната.“

Това бе любимата ми част. Спомени за други вечери нахлуха в ума ми. Понякога я питах за името му, друг път заявявах, че не ме интересува някакъв си глупав принц. Но най-вече се чудех защо някой ще иска да бъде с безполезна вещица.

„Принцът обичал Даяна, въпреки че тя не можела да лети. Той виждал панделките, с които била овързана, макар никой друг да не можел. Чудел се какво ли е предназначението им и какво ще се случи, ако вещицата ги махне. Но смятал, че ще е нелюбезно да ги споменава, защото тя може да се срамува от тях.“ Кимнах със седемгодишната си глава, впечатлена от загрижеността на принца, а главата ми на възрастна също се помръдна до каменната стена. „Обаче не спирал да се чуди защо една вещица ще отказва да лети, след като може.“