Аз, вещицата

Кръвта сякаш се дръпна от главата ми и ми се зави свят. Познатият глас привлече отново вниманието ми, като прошепна моето име: „От кого крием тайните си, Даяна?“.

„От всички“, отвърнах аз наум веднага, сякаш хиляди пъти бях отговаряла на този въпрос. Далеч по-здрави врати се затвориха зад слабата защита, която преди ми бе достатъчна, за да държа любопитните вещици далеч от мислите ми.

Сату се усмихна, очите й проблеснаха, когато усети новата бариера, която пуснах.

— Вече разгадах една тайна. Да видим с какво друго си имаме работа, освен със способността ти да си пазиш съзнанието.

Вещицата промълви нещо и тялото ми се завъртя, а след това падна по очи на земята. Ударът ми изкара въздуха. Наредени в кръг зелени отровни пламъци изскочиха от студените камъни.

Нещо нагорещено опари гърба ми. Стрелна се от рамо до рамо като комета, спусна се към кръста ми и отново запълзя нагоре. Магията на Сату ме държеше здраво, не ми позволяваше да мръдна. Болката бе неописуема, но преди мракът да ме погълне и спаси, вещицата свали магията. Когато мракът избледня, болката отново се появи.

Чак тогава осъзнах, че тя ме отваря, точно както бе обещала. Повдигна ми се. Чертаеше магически кръг върху мен.

„Трябва да си много, много смела.“

През мъглата, в която ме хвърли болката, проследих виещите се корени, покриващи пода на залата, които ме водеха към познатия глас. Край кръга от зелени пламъци, под ябълково дърво седеше майка ми.

— Мамо! — извиках тихо и протегнах ръка към нея. Но магията на Сату ме държеше здраво.

Очите на майка ми бяха по-тъмни, отколкото ги помнех, но със същата форма като моите. Те не ме изпускаха от поглед. Постави призрачния си пръст пред устните си, за да ме накара да млъкна. С последни сили кимнах, за да й покажа, че я виждам. Последната ми ясна мисъл беше за Матю.

След това нямаше нищо друго, освен болка и страх, както и неясен копнеж да затворя очи и да заспя завинаги.

Сигурно бяха минали много часове, преди Сату да ме захвърли ядосано през стаята. Гърбът ми пламтеше от магията й, а тя непрекъснато отваряше раната на ръката ми. В някакъв момент ме увеси с главата надолу за глезена, за да сломи съпротивата ми, и започна да ме дразни, че не мога да полетя и да избягам. Въпреки усилията си не успя да разгадае тайните ми.

Изрева гневно и ниските й обувки затракаха по каменните плочи. Започна да крачи напред-назад и да се опитва да измисли нови начини да ме измъчва. Надигнах се на лакът и се опитах да предвидя следващия й ход.

„Дръж се. Бъди смела.“ Майка ми все още седеше под ябълковото дърво, по лицето й блестяха сълзи. Спомних си как Изабо каза на Март, че имам повече кураж, отколкото е предполагала, как Матю ми прошепна „моето смело момиче“ в ухото. Събрах сили да се усмихна, не исках майка ми да плаче. Но усмивката ми само още повече разгневи Сату.

— Защо не използваш дарбата си, за да се защитиш? Знам, че можеш! — изрева тя. Скръсти ръце на гърдите си, след това ги разпери и започна да мърмори нещо. Свих се на кълбо около силната болка в корема. Това ми напомни за изкорменото тяло на баща ми, за извадените му вътрешности, които лежаха до трупа му.