Каин и Авел [bg]

— Сега ще видиш най-красивия замък на света.

— Стига си преувеличавал, татко.

— В цял свят — натърти той.

Момичето се засмя.

— Ще проверим дали този твой замък изобщо може да се мери с Версай.

Качиха се на колата и докато минаваха през портата, Авел си спомни камиона, с който за последно е излязъл оттук. Подкараха по дългия към два километра път, водещ към замъка. Авел усети как го оборват спомени. Честитите дни на детството с барона и Лев, несретите, сполетели го, след като руснаците го отведоха от любимия замък — по онова време бе смятал, че няма да го види никога повече. Сега обаче той, Владек Кожекевич, се завръщаше, завръщаше се победоносно, за да си вземе онова, което му принадлежеше.

Автомобилът заподскача по криволичещия път. И Авел, и Флорентина мълчаха — очакваха след последния завой да зърнат за пръв път дома на барон Розновски. Авел спря и погледна своя замък. И двамата с дъщеря му не казаха нищо, само се втренчиха невярващо в опустошените, сринати от бомбите останки на неговата мечта.

Слязоха бавно от колата. Продължаваха да мълчат. Флорентина стисна силно, много силно баща си за ръката. По страните му се стичаха сълзи. Само една от стените все още стърчеше като напомняне за някогашната слава, всичко останало се бе превърнало в купчина забравен от всички камънак.

Авел така и не намери сили да разкаже на дъщеря си за величествените зали, за крилата, кухните, спалните. Отиде при трите слегнали се могилки, обрасли с гъста зелена трева — гробовете на барона, на сина му Лев и на другия любим човек на Авел, Флорентина. Поспря пред всеки и си помисли, че Лев и Флорентина са могли да са живи и до днес. Коленичи в горния край и веднага си спомни ясно сетните им мигове, от които го побиха тръпки.

Дъщеря му продължаваше да стои до него и да мълчи, отпуснала ръка върху рамото му. Мина доста време, накрая Авел се изправи и двамата тръгнаха заедно през развалините. От плочника личеше къде навремето са се намирали великолепните, огласяни от смях салони. Авел продължаваше да мълчи. Хванати за ръце, двамата с дъщеря му стигнаха при тъмницата. Авел седна на пода на влажното тясно помещение, недалеч от решетката, по-точно до онова, което бе останало от нея. Започна да върти сребърната гривна върху китката си.

— Ето тук баща ти е прекарал четири години от живота си.

— Не може да бъде — възкликна Флорентина, която отказа да седне до него.

— Сега е по-хубаво, отколкото едно време — продължи баща й. — Днес поне има чист въздух, птички, слънце, усещане за свобода. А тогава нямаше нищо, освен непрогледна тъма, смърт, миризма на смърт, още по-страшно дори, надежда за смърт.

— Хайде, татко, да се махаме оттук! Ако продължаваме да стоим, ще се разстроиш още повече.

Отведе го при колата и подкара бавно по дългия път. Докато минаваха за последно през желязната порта, Авел дори не се обърна да погледне разрушения замък.