Каин и Авел [bg]

В Париж двамата с баща й продължиха в същото шеметно темпо и тъй като знаеха добре френски, се разбираха с парижани не по-зле, отколкото с англичаните. Излезеше ли в отпуск, в края на втората седмица Авел обикновено се отегчаваше до смърт и започваше да брои дните, когато ще се върне на работа. Но сега беше с Флорентина. След като той се бе разделил със Зофя, дъщеря му се беше превърнала в център на неговия живот и единствена наследница на баснословното му богатство.

Стана време да си тръгват от Париж, но и на двамата не им се заминаваше, ето защо останаха още няколко дни, под предлог, че Авел имал да договаря покупката на прочут, но позападнал хотел на булевард „Распай“. Така и не съобщи на собственика — някой си господин Ньоф, който, доколкото това изобщо беше възможно, изглеждаше още по-занемарен и от хотела, че смята да го разруши и да построи нова сграда. Когато няколко дни по-късно господин Ньоф подписа книжата, Авел се разпореди постройката да бъде изравнена със земята. Двамата с Флорентина вече нямаха с какво да се оправдават, за да останат още в Париж, затова поеха към Рим.

След дружелюбното отношение на британците и веселието във френската столица Вечният град им се стори потискащо мрачен и порутен — римляни нямаха поводи да празнуват. Животът в Лондон и Париж сякаш бе останал безкрайно далеч. В Лондон Авел и дъщеря му се бяха разхождали из великолепните кралски паркове и се бяха възхищавали на историческите паметници, а Флорентина беше танцувала до среднощ. В Париж бяха ходили на опера, бяха обядвали край Сена, бяха се разхождали с лодка по реката чак до „Парижката Света Богородица“ и бяха вечеряли в Латинския квартал. В Рим Авел не откри друго, освен вездесъщото усещане за финансова нестабилност и реши, че поне засега ще се наложи да забрави за намерението да изгради хотел „Барон“ и в италианската столица. Флорентина усети, че баща й бърза да види отново своя замък в Полша, и предложи да си тръгнат един ден по-рано от Италия.

Авел бе установил, че чиновниците са по-склонни да издадат разрешително за строежа на нов хотел с петстотин стаи в Лондон, отколкото виза за държава зад желязната завеса. По-ненастойчив човек сигурно би се отказал, но Авел не се предаваше толкова лесно и след като визите бяха надлежно сложени в паспортите им, двамата с Флорентина наеха кола и се отправиха към Слоним. На полската граница се наложи да чакат часове наред — пак добре, че Авел знаеше езика. Ако разберяха къде го е научил, служителите от „Паспортна проверка“ сигурно щяха да се отнесат по друг начин с него и надали щяха да го пуснат да се върне в родината си. Авел обмени за злоти петстотин долара — поляците останаха много доволни ако не от друго, то поне от това — и отпраши нататък. Колкото повече наближаваха Слоним, толкова повече Флорентина си даваше сметка, че това пътуване е изключително важно за баща й.