Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Но какъв е този случай днес и какво е това „известие“, мога ли да попитам, или е тайна? — любопитно се намеси пак Ракитин, като с всички сили си даваше вид, че не обръща внимание на камъчетата, които летяха в неговата градина.
— Ех, не е тайна, пък и ти знаеш — рече изведнъж загрижено Грушенка, като обърна глава към Ракитин и се отдръпна малко от Альоша, макар че все още продължаваше да седи на коленете му, прегърнала с ръка шията му, — офицерът идва, Ракитин, моят офицер идва!
— Чувах, че идвал, но нима е толкова близо?
— Сега е в Мокрое, оттам ще прати вест по човек, така ми писа, одеве получих писмо от него. Сега седя и чакам човека.
— Виж ти! Защо е в Мокрое?
— Дълго е за разправяне, пък и стига ти толкова!
— Тъкмо за Митенка е сега, охо-хо! Знае ли той, или не?
— Какво ще знае! Нищо не знае! Да научи, ще ме убие. Но сега вече никак не ме е страх от това, не ме е страх сега от ножа му. Мълчи, Ракитка, не ми споменавай за Дмитрий Фьодорович: съвсем ми съсипа сърцето. Пък и хич не искам да мисля за това в такъв миг. Виж, за Альошечка мога да мисля, Альошечка си го гледам… Че усмихни се, гълъбче, развесели се на глупостта ми, на радостта ми се усмихни… А, ето усмихна се, усмихна се! Виж как нежно гледа. Аз, Альоша, знаеш ли, все мислех, че ми се сърдиш за онзи ден, за госпожицата. Кучка бях, така е. Но все пак добре стана. Хем беше лошо, хем хубаво — замислено се усмихна Грушенка и някаква жестока искрица изведнъж се мярна в усмивчицата й. — Митя каза, че тя крещяла: „Камшик за нея!“ Много я обидих тогава. Повика ме, искаше да ме победи, да ме подмами с шоколада си… Не, добре, че така стана — усмихна се тя пак. — Но все ме е страх, че ти си се разсърдил…
— Вярно, така е — рече изведнъж Ракитин със сериозно учудване. — Тя, Альоша, наистина се бои от тебе, който си такова пиленце.
— Той, Ракитка, за теб е пиленце… защото ти нямаш срама, да! Аз, знаеш ли, аз го обичам от душа, това е! Вярваш ли, Альоша, че те обичам с цялата си душа?
— Ах ти, безсрамнице! Тя ти се обяснява в любов, Алексей!
— Че какво пък, обичам го.
— А офицера? А златното известие от Мокрое?
— Онова си е едно, а това си е друго.
— Виж как излизат работите по женски!
— Не ме ядосвай, Ракитка — горещо подзе Грушенка, — онова си е едно, а това си е друго. Аз Альоша го обичам другояче. Наистина, Альоша, аз таях по-рано лукава мисъл за тебе. Та аз съм долна, бясна съм аз, ала в някои минути се е случвало, Альоша, да гледам на тебе като на моя съвест. Все си мисля: „Как ли ме презира той сега, каквато съм мръсна.“ И онзи ден това си мислех, когато тичах насам от госпожицата. Отдавна съм те забелязала така, Альоша, и Митя знае, казвала съм му. И Митя така го разбира. Вярваш ли, Альоша, че понякога наистина, като те гледам се срамувам, от себе си се срамувам… И как съм започнала да мисля за тебе и откога — не знам и не помня…
Влезе Феня и сложи на масата поднос с отворена бутилка и три пълни чаши.
— Шампанското дойде! — извика Ракитин. — Ти си възбудена, Аграфена Александровна, и не си на себе си. Като изпиеш една чаша, ще започнеш да танцуваш. Е-ех, и това не могат да направят — прибави той, като изглеждаше шампанското. — Бабата го е наляла в кухнята, пък тая донесла бутилката без тапата, пък и топла. Но хайде, дай така.
Той се доближи до масата, взе чашата, изпи я наведнъж и си наля втора.
— Не пада често шампанско — изрече, като се облизваше. — Хайде, Альоша, вземи чашата, прояви се. Но за какво да пием? За райските двери? Вземи, Груша, чашата, пий и ти за райските двери.
— Какви са тия райски двери?
Тя взе чашата. Альоша взе своята, отпи една глътка и я остави.
— Не, по-добре не! — усмихна се той кротко.
— А се хвалеше! — извика Ракитин.
— Тогава и аз няма да пия — подзе Грушенка, — пък и не ми се пие. Изпий, Ракитин, сам цялата бутилка. Ако пие Альоша, и аз ще пия.
— Започна се лигавене — присмя й се Ракитин. — А му седи на коленете. На него, да речем, му е мъчно, ами на тебе? Той се е разбунтувал против своя Бог, канеше се наденица да плюска…
— Защо така?
— Неговият старец умря днеска, старецът Зосима, светецът.
— Значи, старецът Зосима умря! — извика Грушенка. — Господи, аз пък не знаех! — Тя се прекръсти набожно. — Господи, но какво правя аз, седнала съм му сега на коленете! — стресна се тя изведнъж като ужасена, мигом скочи и се премести на дивана. Альоша я изгледа дълго, учудено и на лицето му сякаш нещо светна.