Заслепен от толкоз четене тогава, вдигнах своя поглед за почивка аз: бях единственият гост през този час, В залата стоеше като че в забрава стар човек, навярно библиотекар; гледах сериозно, в работа унесен, как се занимава с книгите, макар да не знаех всъщност смисъла чудесен на усърдността му. Този стар човек нежно беше хванал книга, с поглед мек на гърба й нещо писано четеше, после я издуха в миг с устата бледа, а заглавието — то такова беше, че си заслужава с радост да го гледа! Тихо го изтри и с пръст подир това той с усмивка друго изведнъж написа, друго той постави, после се залиса и подред над книги клатеше глава: новите заглавия обмисляше какви са. Дълго аз объркано го наблюдавах и на разума си се съпротивлявах, върнах се след туй при книгата, която бях зачел, но толкоз чудните картини, завладели ме току-що, не откривах вече; те, погледнех ли, се скриваха, когато знаците изчезваха пред мен немирно; и разказваше светът така обширно, сякаш че кръжеше в облаците сини, не оставяше след своя полет нищо, само сива сянка срещу мен изпречи. Върху рамото ръка усетих аз и видях как оня старец беловлас се усмихва; станах. Книгата той взе, от смеха му тръпка ме обзе като мраз и после неговият пръст плъзна се отгоре и по стара кожа той с перо заглавие след туй, въпроси, на които никой отговор не носи, най-старателно на книгата положи. След това изчезна с целия си ръст.