Мисията на шута

Глава 21 Предан

В Чейки имало една старица, която била изключително изкусна в тъкането. Можела да изтъче за ден толкова, колкото други свършвали за седмица, и всичко — от най-фино качество. Нито една нишка, която втъкавала, не се разваляла, а конецът, който изпридала за най-добрите си гоблени, бил толкова здрав, че не можел да се скъса със зъби, а трябвало да се реже с нож. Живеела сама и макар парите от работата й да се стичали на купища, живеела скромно. Когато за втори път не се появила на неделния пазар, една благородничка, която чакала за наметалото, което старицата й била обещала, отишла до колибата й да види дали не й се е случило нещо лошо. Старицата била там, седяла до стана си, навела глава над работата си, но ръцете й били неподвижни и не помръднала, когато жената почукала на вратата. Тъй че слугата й влязъл да я потупа по рамото, защото явно била задрямала. Но щом го направил, старицата се катурнала назад и се проснала в краката му. Била мъртва. А от гърдите й изскочил един тлъст паяк, голям колкото мъжки юмрук, пропълзял по кросното и източил здрава нишка паяжина. Тъй всички разбрали хитрината в тъкането й. Посекли тялото й на четири части и го изгорили, а с него изгорили всичката работа, за която се знаело, че е излязла от стана й, а сетне — колибата й и самия стан.

Събудих се преди разсъмване с ужасното чувство, че съм забравил нещо. Полежах неподвижно в тъмното, мъчех се да си обясня причината за смътното си безпокойство. Все още сънен, се опитах да си припомня какво ме е събудило. През разкъсаното було на главоболието накарах с усилие ума си да заработи. Заплетените нишки на кошмара бавно се върнаха. Бяха разстройващи. Бях се превърнал в котка. Беше като в най-лошите приказки за Осезанието, в които Осезаващият постепенно бива обсебен от своя звяр, докато един ден не се събуди като превъплъщенец, обречен да приеме тялото на своя звяр и завинаги да се превърне в плячка на най-лошите му импулси. В своя сън бях котката, но в човешко тяло. Но с мен също тъй имаше и жена, която споделяше съзнанието ми с котката, и двете ни същества бяха заплетени едно в друго толкова дълбоко, че не можех да определя къде започва едното и къде свършва другото. Смущаващо. Сънят ме беше пленил, вкопчил ме беше в ноктите си и ме държеше здраво в себе си. И все пак някаква част от мен беше чула… Шепот? Тихото шумолене на сбруя, стърженето на ботуши и копита по пясък?

Надигнах се рязко и зяпнах в тъмното. Огънят беше изтлял до тъмночервено петно на земята до мен. Не можех да виждам, но вече бях сигурен, че пленника ми го няма. По някакъв начин се беше измъкнал и беше тръгнал да предупреди другите, че ги преследваме. Тръснах глава, за да проясня ума си. Сигурно беше взел и проклетата ми кобила. Моя черна беше единственият кон, достатъчно тъп, за да се остави да я откраднат без звук.