Мисията на шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисията на шута». Краткое содержание книги:
Но под дървото имаше и други пресни дири. Други два коня бяха дошли и заминали след снощния дъжд. Следите им пресичаха тези на тежко натоварения Белогривец. Огледах ги намръщено. Не бяха дирите на преследвачите от селото. Онези не бяха стигнали чак дотук, поне засега. Реших, че мога да се надявам смъртта на приятелите им и ужасното време да са ги върнали. Тези пресни дири идваха от северозапад, обръщаха и тръгваха пак натам. Помислих малко, преди да ме осени очевидното:
— Разбира се. Стрелецът нямаше кон. Петнистите са пратили някой да прибере поста им. — Усмихнах се унило. — Поне са оставили ясна диря, която да следваме.
Лицето на Шута беше каменно. Той не споделяше възторга ми.
— Какво не е наред?
Отвърна ми с кисела усмивка:
— Помислих си как щяхме да се чувстваме, ако беше убил онова момче, за да изтръгнеш посоката им от него.
Не отвърнах нищо, а се съсредоточих върху следите. С Нощни очи поведохме, а Шутът подкара след нас. Конете бяха гладни, а Моя черна — особено недоволна от това. Скубеше пожълтели листа върба и туфи суха трева, където можеше, а аз изпитвах твърде много съчувствие, за да я спирам. Ако и аз можех да заситя глада си така, също щях да си наскубя върбови листа.
Забелязах признаци, че ездачът е бил припрян, когато е препуснал назад да предупреди своите, че стрелецът е пленен. Дирите вече вървяха открито, най-лекият път нагоре по хълма, най-чистата пътека през горския гъсталак. Денят все още беше в началото си, когато намерихме останки от бивак в една дъбова горичка.
— Прекарали са доста неприятна нощ — каза Шутът. Кимнах. В петното от огнището бяха останали овъглени главни, загасени от поройния дъжд. По едно одеяло бяха останали отпечатъци от влажната пръст: който беше спал на него, беше спал мокър. Земята беше разровена от стъпки. Други ли Петнисти ги бяха чакали тук? Отдалечаващите се дири се застъпваха. Нямаше смисъл да си губим времето, за да гадаем.
— Ако бяхме продължили вчера, след като се натъкнахме на стрелеца, щяхме да ги догоним тук — казах разкаяно. — Трябваше да се сетя. Оставили са го не толкова като засада, колкото като пост. Той нямаше кон. Толкова е очевидно. Проклятие, Шуте, принцът ни е бил в ръцете вчера!
— Значи и днес, най-вероятно. Така е по-добре, Фиц. Съдбата играе в наша полза. Днес не сме обременени и все още можем да се надяваме, че ще ги изненадаме.
Отново огледах намръщен дирите.
— Няма знак, че Лоръл и нападателят ни са дошли насам. Така че са пратили един да вземе поста им и той се е върнал сам, с вестта, че човекът им е пленен. Какво са решили е трудно да се каже, но определено са напуснали набързо, без стрелеца си. Длъжни сме да допуснем, че ще са внимателни.
Поех си дъх.
— Ще се бият с нас, когато се опитаме да вземем принца. — Прехапах устна. — Трябва да допуснем, че и принцът ще се бие с нас. Дори и да не го направи, няма да ни е много от помощ. Толкова беше неясен нощес… — Поклатих глава, за да прогоня тревогите си.
— Какъв е планът ни тогава?
— Изненадваме ги, ако можем, удряме ги здраво, взимаме каквото искаме и се измъкваме. И препускаме към Бъкип колкото може по-бързо, защото няма да сме в безопасност, докато са след нас.
Той продължи мисълта ми повече, отколкото ми се искаше.
— Моя черна е бърза и силна. Може да се наложи да оставиш Малта и мен зад себе си, като вземеш принца. Не се колебай.
И мен.
Шутът погледна Нощни очи, все едно го беше чул.
— Не мога да направя това — промълвих предпазливо.
Не се бой, аз ще ти го опазя.
Сърцето ми се сви. Затаих тревогата си. Но теб кой ще те опази? Нямаше да позволя да се стигне до това. Нямаше да оставя никого от двамата.
— Гладен съм — отбеляза Шутът. Не беше оплакване, само наблюдение, но ми се искаше да не го бе казал. Някои неща е по-лесно да се пренебрегнат, отколкото да се признаят.
Потеглихме отново. Дирята беше много по-ясна в омекналата от дъжда пръст. Бяха зарязали загубите си и бяха продължили без стрелеца, също както бяха оставили един от своите да умре, когато бяха избягали от селото. Тази хладна решимост ми говореше гръмко колко ценен е принцът за тях. Щяха да са готови да се бият до смърт. Можеха дори да убият принца, но не и да позволят да го вземем. Фактът, че знаехме толкова малко за мотивите им, щеше да ме принуди да съм напълно безскрупулен. Отхвърлих идеята да се опитам първо да преговарям с тях. Подозирах, че отговорът им ще е същият поздрав, с който ни посрещна стрелецът им предния ден.
Помислих си с копнеж за времето, когато щях да изпратя Нощни очи напред, за да разузнае пътя ни. Сега, при толкова ясната диря, задъханият вълк всъщност ни бавеше. Усетих мига, в който той го осъзна, защото изведнъж се смъкна край пътя. Дръпнах юздите на Моя черна, Шутът също спря.