Звярът

Сякаш самият той бе държан в окови там долу.

Много скоро горещината стана непоносима, косата му започна да се къдри по краищата, кожата на лицето му се обтегна до болка.

Когато се върна в преддверието, осъзна, че бе заобиколен от пожара, който сам бе запалил, уловен между пламъците му.

Дим, кълбящ се и отровен, пареше очите му и дразнеше носа и синусите му, карайки стените от огън, които препречваха всеки път за бягство, да се полюшват.

Може би това беше краят, помисли си, докато сваляше дюзата на огнехвъргачката си.

От всичките му страни, талази от оранжеви и червени пламъци прииждаха и се оттегляха, като усти, дъвчещи имението и неговото съдържание, и за миг той бе хипнотизиран от смъртоносната красота на стихията.

Заповяда си да се успокои и извади телефона си.

Набра един номер и бавно започна да се върти в кръг, докато телефонът звънеше ли, звънеше…

— Ало? — разнесе се нейният глас.

Асейл затвори очи. О, този глас. Прекрасният глас на Марисол.

— Ало — повтори тя.

По линията се възцари тишина, но не и в къщата. Не, къщата припукваше и стенеше, и ругаеше, сякаш гредите и мазилката имаха кости, които се трошаха, и нервни окончания, способни да изпитват болка.

— Асейл? — настойчиво каза тя. — Асейл… ти ли си?

— Обичам те — отвърна той.

— Асейл! Какво…

Той прекъсна връзката. Изключи телефона си. А после свали раницата и я остави до краката си.

Докато температурата се покачваше, а хаосът наоколо се усилваше, той опъна сакото си и подръпна ръкавелите.

В крайна сметка, може и да беше неморален, себичен, търгуващ с наркотици социопат, но това не означаваше, че си няма стандарти и не иска да изглежда добре, когато умре.

Дънд или Небитието, зачуди се.

Вероятно Дънд…

От цунамито на пламъците изскочи черна фигура и се втурна към окото на огнения ураган, където стоеше Асейл.

Беше братът Зейдист. И за разлика от надвисналата смърт и разрушение, изглеждаше по-скоро подразнен, отколкото обезумял, докато спираше пред него.

— Няма да умреш тук — надвика той грохота.

— Подобаващ край за мен.

Черните, бездушни очи се извъртяха.

— О, моля ти се.

— Въпреки че палежът си има основателна причина — изрева Асейл, — кралят ти ще трябва да ме съди за убийство, тъй като нямаше справедлив процес за престъплението на онази жена. Така че остави ме да загина сега, както аз искам, с удовлетворението, че…

— Не и докато аз съм тук, задник такъв.

Ударът дойде отдясно и се стовари в челюстта му толкова силно, че прекъсна не само поетичната му реч, но и връзката му с този свят.

Последното, което чу, преди да изгуби съзнание, бе:

— … изнеса оттук като багаж, проклет глупако.

По дяволите, помисли си Асейл, преди всичко да потъне в мрак и тишина. Принципите на другите създават само главоболия.

Особено когато се опитваш да се самоубиеш.