Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Но безспорно един от най-силните западни култове с най-голям брой почитатели в България беше култът към западната попмузика и джаза. Почти не познавам млад човек в България, който по едно или друго време да не е бил страстен почитател на голяма западна звезда от т.нар. естрадна или джазова музика. За един дълъг период цялата интелектуална върхушка ставаше и лягаше с музиката на великите джазови изпълнители Луис Армстронг, Ела Фитцджералд, Дюк Елингтън, Арти Шоу, по-късно Дейв Брубек, Оскар Питърсън и т.н., които бяха невероятно популярни. Големи попизпълнители и състави бяха истински любимци не само на тесен кръг специализирани любители, но абсолютно навред. Дори по партийни вечеринки и разни други официални увеселения постепенно западната естрадна песен категорично се наложи. Това не беше никак трудно за нея, защото липсваше каквато и да е сериозна конкуренция от другата страна. Опитите за създаване на съветска естрадна музика си останаха пълни запъртъци. Пък дори и да бяха успешни, аз си мисля, че нашата младеж никога не би ги приела. В края на краищата подозрението на Държавна сигурност, че харесването на западна забавна музика и на джаз е политическа реакция, не бе далече от истината.
„Братче — викаше пред мен на една забава в Пловдив млад човек с прякора Паниковски, — готов съм и съветския химн да слушам, но на английски да го пеят!“
Могат да се напишат цели книги изследвания за огромното влияние на джаза и популярната песен на Запада върху най-малко две поколения българи, да се разказва дълго за снабдяването с магнетофони и грамофони, за фанатична работа по снемане на записи по радиото. Познавам младежи, които дори успяваха да си конструират собствен филтър за прочистване на шумове и заглушавания, за да могат да записват музика. През ръцете ми са минали невероятни преводи на песни на Боб Дилън. На много места в София знаят повече за джазовия клуб на Рони Скот в Лондон, отколкото аз знам, живеейки в Лондон.
Любопитството на народа и интелигенцията към културните и литературните новини на Запад стана толкова голямо, че с цел да предотврати търсенето на информацията по свои собствени пътища, режимът създаде редовните седмични издания при БТА, които трябваше да предоставят на читателите подбрана и доста префасонирана културна информация, която често пъти беше чиста дезинформация. Това беше картоиграчески опит да се използува страстта към западната култура и култът към нея за пропагандни цели.
И пак, както със западната вещ, предпочитанието и обожаването на западната култура не идваше само от нейното безспорно високо качество, нито само от дълго потисканите човешки интереси и любознателност, но същевременно беше израз на съзнателно или полусъзнателно политическо противопоставяне на режима. И тук чувам пълната с горчивина забележка, направена от един от първите идеологически ръководители в България:
„Всичко голямо и хубаво е против нас! И класиците са против нас!“
ПОДПОЛКОВНИК КОЛЕВ
Тази история е абсолютна истина. Същевременно тя надвишава значително обема на една обикновена случка, защото по най-удивителен начин събира в себе си характерните черти на днешната българска действителност. Както Гоголевият „РЕВИЗОР“ отразява характера на руското провинциално общество преди около век и половина, така и историята с „подполковник Колев“ е най-правдиво огледало на обществото в комунистическа България. За български писател с интереси към съвременността животът едва ли би поднесъл по-добър сюжет. Макар и доста подобен на Гоголевия сюжет, той все пак има българска кръв и най-важното — партиен билет. Човек може да си представи колко верни на живота са българските писатели, когато извръщат глави и бягат от толкова богата история. Отгоре на всичко в нея е взел участие и един известен писател. Нека сега се опитам да я разкажа така, както съм я чул от много места, като се надявам, че ще ми бъдат простени възможни дребни неточности.
Горещ летен ден. По тясната асфалтова лента на шосето Сливен-Бургас се носи москвичът на писателя Павел Вежинов, който пътува за Созопол. Не помня дали в колата не е имало и друг човек. Някъде около Карнобат от канавката на шосето внезапно излиза офицер от милицията. Униформата и ботушите му са потънали в прах, яката му е разкопчана и фуражката леко килната назад. През рамото си е преметнал типична милиционерска кожена чанта и пагоните му недвусмислено показват неговия чин — подполковник. В армията това не значи много нещо, но в милицията е признак на голяма власт.
Когато вижда приближаващия се москвич, подполковникът авторитетно вдига ръка и Павел, който подозира обикновена проверка на документите, неохотно спира.