Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
Вторят пилот — Санфорд — разкопча колана си, стана, извини се и се провря покрай пътника си. Отвори вратата и вътре нахлу слаб ветрец. Асад го поседва навън, готов да се сбогува или да го застреля в главата, в зависимост от събитията през следващите няколко секунди.
Капитан Фиск също слезе и тримата застанаха заедно на асфалта.
— Имам среща с един колега в кафенето — каза Халил.
— Ясно, господине — отвърна пилотът. — Кафенето е в онази двуетажна сграда ей там. Би трябвало да е отворено.
Либиецът плъзна поглед по хангарите и сервизните постройки наоколо.
— Не, ето там, господине — посочи му Фиск. — Сградата с многото прозорци.
— Да, виждам я. — Халил си погледна часовника. — Ще ме откарат в Бърбанк. Колко е пътят дотам?
— Летище Бърбанк е само на двайсетина километра оттук — каза Тери Санфорд, — така че с кола не би трябвало да ви отнеме много време. Най-много половин час.
— Навярно трябваше да кацнем направо там — каза Асад.
— В Бърбанк забраната за шум е до седем часа.
— А, значи затова колегата ми каза, че ще ме чака тук.
— Да. Най-вероятно.
Всъщност Халил знаеше всичко това и се усмихна при мисълта, пилотите все някога ще открият каква е била причината за всички тези промени в плановете.
— Благодаря ви за отзивчивостта и помощта — обърна се той към тях.
Те отговориха, че удоволствието било тяхно. Халил се съмняваше в искреността им, но им даде по сто долара, след което се сбогуваха и мъжете се отдалечиха към отворения хангар. Асад остана сам на откритата рампа и зачака тишината да избухне в крясъци и стъпки на тичащи хора. Ала не се случи нищо, което не го изненада. Не усещаше опасност, само Божието присъствие в изгряващото слънце.
Откри кафенето и видя на една от масите да седи непознат мъж — носеше дънки и синя тениска и четеше „Лос Анджелис Таймс“. Имаше семитски черти и беше приблизително на негова възраст. Халил се приближи.
— Господин Таненбаум?
Мъжът се изправи.
— Да. Господин Пърлман?
Ръкуваха се и непознатият попита:
— Искате ли кафе?
— Мисля, че трябва да тръгваме. — Халил излезе от кафенето.
Мъжът плати на касата и го последва. Запътиха се към паркинга.
— Добре ли пътувахте? — все още на английски попита Таненбаум.
— Ако не бях, щях ли да съм тук?
Другият не отговори. Усещаше, че сънародникът му не е настроен за празни приказки.
— Сигурен ли сте, че не са ви проследили? — каза Асад.
— Да. Не съм замесен в нищо, което да привлече вниманието на властите.
— И сега не си замесен — отвърна на арабски Халил. — В бъдеще не говори такива неща, приятелю.
— Разбира се. Извинете ме.
Стигнаха до син бус с надпис БЪРЗИ ДОСТАВКИ, следван от телефонен номер. Мъжът отключи вратите и седна зад волана. Халил се настани до него и погледна към задното отделение, на пода на което имаше десетина пакета. Другият запали двигателя и [???]
— Закопчай си колана, за да не ни спре полицията.
Асад го направи, после нареди:
— Шосе четиристотин и пет, на север.
Потеглиха и след няколко минути вече пътуваха на север по широкото междущатско шосе. И двамата поглеждаха в страничните огледала.
Небето изсветляваше. Халил видя знаци за Сенчъри Сити, студиата на „Туентиет Сенчъри Фокс“, Западен Холивуд, Бевърли Хидс и нещо, което се казваше КУЛА16.
Знаеше, че Холивуд е мястото, където се произвеждат американските филми, но това не го интересуваше.
— Отзад има пратки, адресирани до господин Пърлман — каза шофьорът.
Халил не отговори.
— Разбира се, не зная какво има в тях, но съм сигурен, че ще намерите всичко, което ви е нужно.
Отново мълчание.
Асад видя, че мъжът става неспокоен, затова се обърна към него с истинското му име.
— Е, Азим, значи си от Бенгази.
— Да.
— Липсва ли ти родината?
— Разбира се.
— Липсва ти и семейството ти? Баща ти, доколкото знам, все още живее в Либия.
Азим се поколеба.
— Да.
— Скоро ще можеш да ги посетиш и да ги обсипеш с подаръци.
— Да.
Известно време пътуваха в мълчание, като продължаваха да гледат в страничните огледала.
Наближиха кръстовището с магистралата за Вентура. На изток се намираше Бърбанк, пътят на запад водеше към Вентура.
— Казаха ми, че знаете къде е срещата ви — рече Азим.
— А на мен ми казаха, че ти знаеш.
Шофьорът едва не излезе от пътя.
— Не… — смутолеви той. — Нищо не зная… казаха ми, че…
Халил се засмя и постави ръка на рамото му.
— А, да. Забравих. Знам адреса. Отбий към Вентура.
Азим принудено се усмихна, после намали скоростта и зави надясно.
16
Калифорнийски университет — Лос Анджелис. — Б. пр.