Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
VI
Слязох бавно на долния етаж. Докато крачех към дневната, съзнанието ми гъмжеше от различни образи (летяща с краката нагоре чапла с пронизващи сини очи, плавници, големи колкото лодки, на краката на татко). Не запалих лампите в хола, понеже нямах нужда от тях — вече можех да преодолявам разстоянието между стълбището и кухнята и в пълен мрак. През изминалите месеци тази издигаща се над водата къща се бе превърнала в мой дом и не можех да си представя, че някой ден ще го напусна. Насред дневната се спрях и се загледах през панорамните прозорци на „флоридската стая“.
Там, на не повече от стотина метра от брега, под светлината на лунния сърп и милионите далечни звезди се поклащаше „Персе“. Платната му бяха прибрани, но такелажът висеше по древните мачти като зловеща паяжина. „Саван — помислих си аз, — това е неговият саван.“ Ветроходът се полюшваше като изгнилата играчка на отдавна умряло дете. Доколкото можех да видя, палубата му пустееше — не се забелязваха нито хора, нито вещи, — но знаеше ли някой какво се крие в трюма му?
Изведнъж почувствах, че ще припадна. В същия миг осъзнах и защо — бях престанал да дишам. Заставих се да си поема въздух, ала в продължение на една ужасна секунда не се получи нищо. Гръдният ми кош си остана плосък като лист от затворена книга. Когато дробовете ми най-накрая се раздвижиха, дочух хриптене. После разбрах, че съм го издал аз, докато се борех да не изпадна в безсъзнание. Издишах поетия въздух и отново вдишах (вече не толкова шумно). В сумрака пред очите ми се появиха черни петънца, а после изчезнаха. Очаквах и корабът да изчезне — без съмнение беше само халюцинация, — ала той си остана на мястото. Изглеждаше около четирийсетина метра дълъг и широк не повече от двайсетина. Полюшваше се сред вълните, които едва не заливаха бордовете му, а бушпритът му се поклащаше обвинително като пръст и сякаш ми казваше: „Ау-у-у, негодяй такъв, сам си го изпро…“
Зашлевих се през лицето (толкова силно, че лявото ми око се насълзи), ала корабът не изчезна. Тогава ми хрумна, че ако наистина беше там — ако беше реално съществуващ, — Джак би трябвало да го види от пътечката пред „Двореца“. Телефонът беше в дъното на дневната, но от мястото, където се намирах, по-бързо щях да стигна до апарата в кухнята. Той се намираше върху масичката точно под ключовете за осветление. Изведнъж ми се прииска да го включа, особено в кухнята, на чийто таван бяха закрепени флуоресцентни лампи. Отстъпих назад, без да откъсвам очи от кораба, и веднага щом влязох в кухнята, щракнах и трите превключвателя с опакото на дланта си. Помещението грейна и „Персе“ изчезна — както и всичко зад стъклените стени на „флоридската стая“. Обърнах се, пресегнах се към телефона и ръката ми замря във въздуха.
В кухнята имаше човек. Той стоеше до хладилника и носеше подгизнали дрипи, които навремето навярно са били сини дънки и риза. Нещо като мъх растеше по врата, челото и предмишниците му. Дясната страна на черепа му беше премазана и назъбените върхове на костите стърчаха сред черната му коса. Дясното му око беше изтекло; виждаше се само зейналата кухина, пълна с някаква гъбеста материя. Другото око грееше със зловещ сребърен блясък, в който нямаше нищо човешко. Босите му стъпала бяха морави и подути, изпод разкъсаната кожа на глезените се подаваха жълтеникави кости.
Удавникът ми се ухили, видях два реда жълти зъби, стърчащи от прогнилите черни венци. Той вдигна дясната си ръка и аз зърнах още една реликва, донесена (по всяка вероятност) от „Персе“. Окови. Едната ръждясала халка бе закопчана около китката на удавника, а разтворените половинки на другата напомняха зейнали челюсти.
Тази халка беше предназначена за мен.
Натрапникът изсъска (навярно разложените му гласни струни не можеха да издават други звуци) и пристъпи към мен под ослепителната светлина на флуоресцентните лампи. Ходилата му оставяха мокри отпечатъци по паркета. Хвърляше сянка. Дочух едва доловимо скриптене и видях, че кръстът му е стегнат от подгизнал кожен колан.
Вцепених се. Бях в пълно съзнание, но не можех да помръдна, въпреки че прекрасно разбирах какво означава разтворената халка на оковите и какво виждам пред себе си — отряд за вербуване, състоящ се от един мъртвец. Той щеше да щракне гривната на китката ми и да ме откара на борда на фрегатата, шхуната, баркентината или каквото там беше. За да стана част от екипажа. На „Персе“ можеше и да няма момчета юнги, но имаше минимум две юнги момиченца — Теси и Ло-Ло.