Мъжки игри
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #17
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мъжки игри». Краткое содержание книги:
Настя мълча известно време, като машинално рисуваше върху чист лист хартия концентрични окръжности.
— Излиза, че моята версия е неправилна. За пореден път съм сбъркала. Юра, броиш ли колко глупости направих през последния месец?
— Една — бързо отговори той, — когато си решила да не споделяш с мен неприятностите си. Това наистина е сериозна грешка, а всичко останало е нормален работен процес.
— Добре, не ме утешавай — Настя опита да се усмихне, — тази година станах рекордьорка по грешки. Аз мислех, че Вавилов е разпознал в Нурбагандов бившия агент Хаджиев и тази е била причината за убийството първо на самия Хаджиев, а после и на Вавилов, който така и не се е разделил докрай със съмненията си. Но ако Нурбагандов е бил убит като „акт на добра воля“, като благотворителна помощ, за да се постигне отсрочка по кредит или по-добри условия за него, тогава не разбирам защо е загинал Вавилов. Неговото убийство по никакъв начин не може да пасне на историята с Нурбагандов. Трябва да търсим друго обяснение за смъртта му. Или вчерашният посетител на банката лъже и тогава трябва да измислим обяснение за тази лъжа.
— Ами обади се на Мишаня, той се прибра вкъщи след денонощното дежурство, там е — посъветва я Коротков. — Момчето от банката е обещало да му занесе лентата, на която бил записан разговорът. Може вече и да е отишло.
Но Кликов още не бил дошъл. Доценко обеща да донесе лентата веднага щом я получи. Настя отново замислено впери поглед в прозореца. Докато вчера и завчера у нея кипяха студена ярост, бясна енергия и стремеж на всяка цена да довърши започнатото, да му види края, днес я бяха нападнали вялост, умора и безразличие. Тя разбираше какво и как трябва да се направи по-нататък, но не можеше да намери сили в себе си да стане, да тръгне и да започне. Тялото й сякаш бе стократно натежало.
— Ася, ама защо седиш като квачка? — ядосано каза Коротков, на когото бе омръзнало да се придвижват напред с милиметри, след като най-сетне можеха да направят голяма, широка крачка. — Върви при чичо Паша, обясни му ситуацията, трябва да осигурим външно наблюдение за онзи тип, който е идвал в банката, както и за другия, дето дължи пари.
— Ти върви! — озъби се Настя.
— Браво бе! Какво общо имам аз с тази история? С какво мое дело е свързана банка „Руска тройка“? По твоето тя поне е предишна месторабота на един от потърпевшите по делото за седемте убийства, а аз какво ще му кажа? Хайде де, Ася, стегни се малко! Ама какво ти става в края на краищата?
Тя мълчаливо го гледаше, без да забелязва, че по лицето й се стичат сълзи. Чувстваше се страшно зле. Когато бяха далече от края, тя имаше сили да не мисли какво ще стане, когато всичко свърши. Може би никога няма да свърши и всичко ще остане, както си е: убийствата ще увиснат неразкрити, а тя ще знае мръсната тайна за втория си баща. Сега, когато всичко бързо отиваше към своя край, Настя вече не можеше да не мисли какво ще стане с него. С баща й. С нейния татко. Ще го арестуват служители на милицията. Или ще го убият ОНЕЗИ. И какво ще стане тогава с майка й? Ами с нея самата?
— Ти върви — бавно повтори тя, все още не разбирайки защо на устните й се е появил солен вкус, — върви и говори на чичо Паша каквото щеш. Аз няма да отида.
Коротков стана от стола, отиде при нея, погали я по главата и нежно я целуна по бузата.
— Извинявай, какъв съм глупак, не помислих. Извинявай, Ася. Дали не е по-добре да се прибереш вкъщи?
Тя отрицателно завъртя глава:
— Искам да чуя записа.
— Тогава заключи се в кабинета, за да не те види някой в това състояние. Аз ще потропам, както обикновено.
— Добре, благодаря ти.
Юра отиде при заместник-началника на отдела Павел Василиевич Жерехов, а Настя заключи вратата след него и отново изпадна в транс.
Днес Василий Валерианович Галузо не можа да отиде в учебния център, денят му беше плътно зает със задачи, разпределени буквално по минути, а трябваше да си поговори със Зеленин. Галузо правеше сметки и така, и иначе, стараейки се да откъсне време за тази среща, но по никакъв начин не му се получаваха повече от четирийсет минути, а ако тръгнеше за Зеленин, само пътят дотам и обратно щеше да отнеме час и половина, че и повече — я колко сняг беше навалял, пътуването щеше да е трудно. Наложи се да звънне на Александър Петрович и да го покани да дойде той, макар че никак не му се искаше да го прави. След нелепия случай с Нурбагандов Василий Валерианович беше станал особено предпазлив. Как пък можа да се случи така, че в цялата многомилионна, огромна и безразлична към обитателите си Москва само двама души биха могли да разпознаят в Нурбагандов бившия престъпник и доносник и единият взе, че се оказа началник на службата по сигурността в банката, където бяха изпратили момчето? Александър Петрович Зеленин обаче спокойно обясни, че в това няма нищо особено и е трябвало да бъдат готови за такова нещо от самото начало, когато са вземали решение да действат така, както бе предложил Стоянов, а не така, както ги бе посъветвал той, Зеленин. Службите по сигурността се формират наполовина от спортисти, наполовина от милиционери, така че е напълно реално бивш агент да се сблъска лице в лице с ченге, което го познава поне по физиономия. Ако били послушали Зеленин, нямало да се занимават с престъпници и доносници на милицията — и всичко щяло да бъде наред. Обаче не, повлекли се по акъла на Стоянов, дето имал в главата си гънка и половина, а пък гордост — повече от египетски фараон, и то само защото имал в най-високите ешелони хора, които му били задължени и било опасно да се караш със Стоянов.