Мъжки игри

От думите на посетителя се разбираше, че Нурбагандов е бил внедрен в тяхната банка, за да информира хора, осъществяващи държавна програма за борба срещу данъчните нарушения, за евентуални такива нарушения, които се правят в „Руска тройка“. Други хора, които изпитвали добри чувства към ръководството на банката и искрено желаели да им бъдат полезни, направили така, че Нурбагандов да напусне, а след няколко дни много елегантно се отървали от него. В своята приятелска загриженост те направили така, че убитият информатор да не фигурира като служител в „Тройка“. С една дума тези доброжелатели опазили банката от неприятности.

„Но защо?“ — зададе си въпрос Василий Кликов и веднага чу същия въпрос от тонколоната на магнетофона. Очевидно неговите разсъждения следваха същата посока като разсъжденията на началника на кредитния отдел. Посетителят, трябва да му се признае, говореше много деликатно, не назоваваше никакви имена — освен това на покойния Нурбагандов, не обвиняваше за нищо никого и не употребяваше страшни думи, като уби, премахна или пречука. Но Кликов напълно разбираше всичко, което онзи говореше.

Не се разбираше само едно: кой беше този посетител?

Василий дослуша разговора докрай и си тръгна, защото вече беше съвсем късно и в банката не бе останал почти никой — нали той трябваше да прослуша от край до край разговори, водени в продължение на повече от три часа. На другия ден още сутринта Кликов отиде при началника на охраната да попита кой е идвал предния ден в офисите на банковите служители. После надникна в кабинета на началника на кредитния отдел, попита го как вървят работите, доволен ли е от вчерашните посетители във връзка с ремонта и кога ще стане преместването. Секретарката вече седеше зад бюрото си в преддверието и също подреждаше нещата си в кашони, защото щеше да се мести заедно с шефа си. Няколко минути лековато бъбрене — и Кликов научи кой е дошъл при стопанина на офиса точно когато си е тръгвала групата по ремонта. Запомни името, но то нищо не му говореше. И тогава той си спомни вълшебната фраза, която в такива случаи винаги произнасяше бившият му началник Вавилов: „Ще звънна на Филипич, да провери.“ Кликов си нямаше такъв Филипич, но си каза, че спокойно може да се обърне към онзи капитан от „Петровка“, който бе идвал и го бе разпитвал за познатите на убития Вавилов. Откак изпълняваше задълженията на началник на службата по сигурността, Кликов за пръв път се изправяше пред факта, че без контакти с милицията далеч няма да стигне. По-рано подобни въпроси решаваше самият Вавилов и младият Кликов не се замисляше много-много как всъщност го прави. Сега беше ясно как. Ясно беше и кой е този Филипич. Какво пък, Вавилов си е имал Филипич, а той, Кликов, трябва да потърси някого, към когото ще може да отправя разни безобидни молби. Ще опитаме да започнем с този капитан.