Затворник по рождение
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-961-8
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Затворник по рождение». Краткое содержание книги:
Ако Дани Картрайт бе предложил на Бет да се оженят в друг ден, нямаше да бъде арестуван и обвинен в убийството на най-добрия си приятел. А когато четиримата свидетели на обвинението са светски персони, неговата версия няма никакъв шанс. Дани е осъден на двайсет и две години и изпратен в „Белмарш“, строго охраняван затвор, откъдето никой не е избягал.
Ала лъжесвидетелите подценяват решимостта на Дани да си отмъсти, както и неумолимия стремеж на годеницата му към справедливост. И в крайна сметка ще бъдат принудени да се борят за живота си.
Най-завладяващият роман на Джефри Арчър след „Каин и Авел“ ще остане в съзнанието ви дълго след последната страница. И ако и това не ви е достатъчно, пригответе се за край, който стъписва и най-пламенните почитатели на Арчър.
— Как в крайна сметка разбрахте, че вашият клиент не е сър Никълъс Монкрийф, а Дани Картрайт?
— След като беше арестуван и обвинен в престъпленията, обект на настоящото дело.
— Бихте ли потвърдили за протокола, господин Мънро, дали от този ден нататък отговорностите за състоянието на Монкрийф остана на вашите грижи?
— Точно така е, господин Редмейн, но трябва да призная, че не мога да ръководя всекидневните ангажименти с размаха и енергичността на Дани Картрайт.
— Ще бъда ли прав, ако кажа, че в момента състоянието на имуществото е значително по-добро от преди?
— Без съмнение. За съжаление Тръстът не успява да поддържа този растеж, откакто господин Картрайт е отново в затвора.
— Надявам се — намеси се съдията, — не искате да кажете, господин Мънро, че по тази причина трябва да бъде намалена строгостта на обвиненията.
— Не, милорд. Не искам да кажа такова нещо. Но с течение на годините осъзнах, че малко неща в живота са само черни или само бели. В повечето случаи са в различни нюанси на сивото. Най-добре бих обобщил това, като заявя, че за мен бе чест да съм в услуга на сър Никълъс Монкрийф, но беше привилегия да работя с господин Картрайт. И двамата са като дъбови дървета, но расли в различна гора. Но, милорд, нима всички ние не страдаме по свой начин за това, че сме затворници по силата на своя произход?
Сър Матю отвори очи и се втренчи в мъжа. Щеше му се да го бе познавал по-рано.
— Едва ли заседателите не са успели да забележат уважението и възхищението, което изпитвате към господин Картрайт, господин Мънро — продължи Алекс, — но тъкмо по тази причина за всички е трудно да проумеят как същият този мъж се е забъркал в такава престъпна измама?
— Десетки пъти през изминалите шест месеща си задавам този въпрос и стигнах до заключението, че единствената причина за това е, че този човек се бори с някаква далеч по-голяма несправедливост, която е…
— Господин Мънро! — прекъсна го остро съдията. — Както добре знаете, това не е нито мястото, нито времето за вашите лични впечатления.
— Благодарен съм, милорд, за навременното ви подсещане — обърна се Мънро към съдията. — Но положих клетва да кажа цялата истина и не вярвам да очаквате от мен да не я спазя.
— Не, разбира се — отговори съдия Хакет, — но тук не е място за изразяване на лично мнение.
— Ако човек не може да изрази честно изповядваното си гледище във Върховния наказателен съд, къде другаде, според вас, може да стане това?
От няколко места в галерията се чуха аплодисменти.
— Време е да продължите, господин Редмейн — рече съдията.
— Нямам повече въпроси към свидетеля, милорд — отговори Алекс.
Съдията въздъхна с облекчение.
Докато Алекс сядаше на мястото си, баща му се наведе към него.
— Направо ми е мъчно за Арнолд. Сега се разкъсва от колебанието дали да рискува да се нахвърли върху този гигант и да бъде унизен от него, или да го избягва и по този начин да остави заседателите с впечатлението, че ще има с какво да развличат внуците си.
Господин Мънро стоеше на мястото си невъзмутим и наблюдаваше как Пиърсън разговаря задълбочено със своя помощник. И двамата имаха загрижен вид.
— Не бих искал да ви карам да бързате, господин Пиърсън — обади се по едно време съдията, — но имате ли въпрос към този свидетел?
Пиърсън се изправи бавно и дори не подръпна реверите на тогата си, нито попипа перуката си. Погледна замислено списъка с въпроси пред себе си, приготвени през почивните дни, но очевидно размисли.
— Да, милорд, но няма да задържа много свидетеля.
— Все пак достатъчно дълго, надявам се — прошепна сър Матю.
Пиърсън се направи, че не го е чул, и започна:
— Наистина ми е трудно да разбера, господин Мънро, как умен мъж като вас, с толкова много опит в правото, нито за миг не се е усъмнил, че клиентът му е измамник.
Мънро потропа с пръсти по преградата на свидетелското място и мълча колкото сметна за допустимо.
— Не е толкова сложно, господин Пиърсън — рече накрая. — През цялото време Дани Картрайт внушаваше доверие. Един-единствен път не беше убедителен.
— Кога беше това?
— Обсъждахме колекцията на дядо му и имах повод да му напомня откриването на изложбата в „Смитсониън“ във Вашингтон. Но с изненада забелязах, че той сякаш не си спомня събитието, макар че никой друг от семейството не бе получил покана.