Затворник по рождение
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-961-8
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Затворник по рождение». Краткое содержание книги:
Ако Дани Картрайт бе предложил на Бет да се оженят в друг ден, нямаше да бъде арестуван и обвинен в убийството на най-добрия си приятел. А когато четиримата свидетели на обвинението са светски персони, неговата версия няма никакъв шанс. Дани е осъден на двайсет и две години и изпратен в „Белмарш“, строго охраняван затвор, откъдето никой не е избягал.
Ала лъжесвидетелите подценяват решимостта на Дани да си отмъсти, както и неумолимия стремеж на годеницата му към справедливост. И в крайна сметка ще бъдат принудени да се борят за живота си.
Най-завладяващият роман на Джефри Арчър след „Каин и Авел“ ще остане в съзнанието ви дълго след последната страница. И ако и това не ви е достатъчно, пригответе се за край, който стъписва и най-пламенните почитатели на Арчър.
Той им се усмихна добронамерено и едва тогава се обърна към Алекс:
— Господин Редмейн, моля да призовете своя свидетел. — Сега тонът му беше далеч по-сериозен и изпълнен с уважение.
— Благодаря, Ваша Светлост. — Алекс се изправи и заяви високо: — Призовавам господин Фрейзър Мънро.
Първото нещо, което направи шотландецът, щом стъпи в залата, бе да се усмихне на Дани. През последните шест месеца го бе посетил пет пъти в „Белмарш“, а Дани знаеше, че е провел и няколко консултации с Алекс и сър Матю.
Отново никакви фактури не бяха представени за услугите му. Всички сметки на Дани бяха замразени и единствените му доходи в момента се равняваха на дванайсетте паунда седмично, които получаваше като библиотекар на затвора, което не можеше да покрие дори таксито на Мънро от „Каледониън Клъб“ до „Олд Бейли“.
Фрейзър Мънро застана на свидетелското място. Беше облечен с дълго черно сако, панталони на тънки бели райета, бяла риза с пречупена яка и черна копринена връзка. Съдейки по вида му, човек би го причислил по-скоро към служителите в съда, отколкото към свидетелите. От него се излъчваше авторитет, който често пъти оказваше влияние върху заседателите в Шотландия. Преди да произнесе клетвата, Мънро се поклони леко на съдията.
— Бихте ли казали за протокола името и адреса си — обърна се към него Алекс.
— Казвам се Фрейзър Мънро и живея на Арджил стрийт в Дънброут, Шотландия.
— Какво работите?
— Адвокат съм във Върховния съд на Шотландия.
— Прав ли ще бъда, ако спомена, че сте били президент на Сдружението на юристите на Шотландия?
— Да, така е.
Този факт не бе известен на Дани.
— И сте почетен гражданин на Единбург?
— Бях удостоен с тази чест.
Още нещо, което Дани чуваше за първи път.
— Бихте ли обяснили на съда каква е връзката ви с подсъдимия?
— Истината е, господин Редмейн, че имах привилегията, също като баща ми преди мен, да представлявам сър Алегзандър Монкрийф, първия носител на титлата.
— Представлявахте ли и сър Никълъс Монкрийф?
— Да, господине.
— Вие ли се грижехте за правните му дела, докато е бил в армията, а после и в затвора?
— Да. Обаждаше ми се от време на време, докато беше в затвора, но по-голяма част от работата вършехме чрез обстойна кореспонденция.
— Посещавахте ли го в затвора?
— Не, сър Никълъс изрично ме помоли да не го правя и аз се съобразих с желанието му.
— Кога се запознахте с него? — попита Алекс.
— Познавам го от дете, докато растеше в Шотландия, но преди да пристигне в Шотландия за погребението на баща си, не го бях виждал цели дванайсет години.
— Успяхте ли да говорите с него тогава?
— Разбира се. Двамата служители на затвора, които го придружаваха, проявиха разбиране и ми разрешиха да прекарам един час със сър Никълъс за консултация насаме.
— Следващия път сте го видели след седем или осем седмици, когато е дошъл в Шотландия веднага след освобождаването му от затвора „Белмарш“, така ли?
— Точно така.
— Имахте ли някакви основания да мислите, че човекът, който ви посети втория път, не е сър Никълъс Монкрийф?
— Не, господине, никакви. Бях го видял само за около час, а и човекът, който влезе в кабинета ми, не само приличаше на сър Никълъс, но и носеше дрехите, с които той бе на погребението на баща си. Притежаваше цялата ни кореспонденция през годините, носеше фамилния пръстен с печат, както и сребърната верижка с ключ, която дядо му ми показа преди години.
— Значи той във всяко отношение е бил сър Никълъс Монкрийф?
— Абсолютно.
— Сега, когато се връщате назад, можете ли да се сетите за нещо, което е подсказвало, че това не е сър Никълъс Монкрийф, а измамник?
— В никакъв случай. Маниерите му бяха безупречни и беше много очарователен, нещо, което рядко се среща сред младите хора днес. В интерес на истината, напомняше ми много повече за дядо му, отколкото който и да било друг член на семейството.