Убийството на султана

– Виж какво, Четин – сложих ръка на рамото му. – Ако искаш да ти помогна, трябва да ми разкажеш всичко… Искам да науча всичко до последната подробност.

– Добре, професоре, ще ви кажа – и като върна кърпичката на умелия полицай на неопитния следовател, започна разказа си. – Професор Тахир ми се обади следобед.

Пак се опитваше да мотае.

– Не – възпротивих се рязко. – Не питам за днес, а за всичко от самото начало. Имам предвид от спора ви с Нюзхет и шамара на Акън. Информацията за самото начало, която скри от мен…

Стояхме един срещу друг. Светлината от снега подчертаваше чертите му и превръщаше в плашеща маска агресивния му вид… Не ми пукаше. Вече бях преминал границата.

– Не пропускай и най-дребната подробност – предупредих го отново. – Ако искаш да ти помогна, трябва да науча всичко. Абсолютно всичко… Разбра ли?

Кимна като войник под командването ми.

– Разбрах.

Колко хилав и покорен беше гласът му!

– Ако забележа, че ме лъжеш или криеш нещо от мен, веднага си тръгвам!

– Не си тръгвайте, професоре.

Започна да преглъща и май се просълзи. Виж ти, тоя нахакан младок бил ревльо като мен.

– Всичко ще разкажа, от самото начало… – и подсмъркна няколко пъти. – Всъщност професор Тахир започна всичко. Че откъде иначе да познавам Нюзхет Йозген?

Изрече това, когато отново тръгнахме по покритата с тънък слой лед улица. Дали пак не ми играеше номера този измамник? Да не искаше да отърве кожата, стоварвайки всичко върху мъртвия ни преподавател?

– За пръв път въпросът беше повдигнат преди година… – продължи разказа си. – Бяхме в дома на професора – Сибел, Ерол и аз… На неделна закуска… Знаете, че професорът не обичаше да закусва сам… Телефонът звънна. Беше госпожа Нюзхет. Професорът говори с нея сърдечно, но като затвори, беше намръщен. Промърмори нещо от сорта: „Какво пак е намислила тази жена?“ Полюбопитствахме. Отговори ни, че за да бъде интересна и да привлича вниманието, не се свеняла да прави изследвания, унижаващи националните и моралните ни ценности. Използва израз, който никога няма да забравя: „Не вижда никого освен себе си.“ Ще прощавате, но беше намесено и вашето име. Каза, че тази жена се отнесла много зле с вас. Не влезе в подробности, но разбрахме, че сте имали интимни отношения. Така приключи разговорът. Но след два месеца беше подновен. Връщахме се от семинар на тема „Завоевание и поезия“ в института „Яхия Кемал“. Телефонът на професор Тахир отново звънна. Пак беше госпожа Нюзхет. Когато разговорът приключи, той каза гневно: „Онази жена е полудяла. Иска да отвори гроба на Завоевателя ненормалницата. Щяла да изиска токсикологичен анализ… И защо, моля ви, великият владетел бил отровен и всеки имал право да научи истината, а историците били длъжни да оповестят такива събития и трябвало всички да сме по-смели, научните работници не трябвало да се съобразяват с официалните мнения и да бъдат независими от държавното становище… Намерението и е ясно, пак търси сензация. Да си направи реклама чрез светите мощи на султан Мехмед Завоевателя. И най-безсрамно иска помощ от мен. За да се отвори гробът, трябвало разрешение от Дирекцията на фондациите и ако историците съберели подписи, щяло да стане много лесно. Аз трябвало пръв да се подпиша. Защото, ако я подкрепял толкова уважаван учен като мен, другите щели да ме последват…“