Убийството на султана

Отстъпих една крачка.

– Не, ела да повървим…

Сякаш не очакваше това.

– И вие се съмнявате в мен…

Вече не бях в състояние да разигравам ролички.

– Не съм ли прав? Криеш самоличността и гласа си, а после изникваш насреща ми посред нощ като престъпник. Как да ти се доверя?

Сви рамене и се прегърби.

– Прав сте…

– Разбира се, че съм прав, от самото начало криете нещо от мен… Как сега да ти повярвам? – той наведе глава като роб, очакващ присъдата си. – Добре – продължих, усъмнил се в правотата си. – Ако имаш какво да кажеш, ще те изслушам, но не тук на тъмно. Да тръгнем към булеварда…

Уплашено погледна към указаната от мен посока. Човек можеше да си помисли, че в края на улицата ни очакват в засада спецназ с тежки оръжия.

– Не бой се, Четин, стига вече! Защо полицията да те търси тук? По-нататък има едно денонощно кафене, там ще поговорим.

– Не, да не сядаме никъде, професор Мющак – промърмори разтревожено, – може да ни нападнат – и огледа мен и края на улицата, чудейки се какво да предприеме. – По-добре да повървим…

Не беше за вярване – онзи психопат, нахвърлящ се като луд всекиму сутринта, и този уплашен дангалак едно и също лице ли бяха?

– Добре, да тръгваме.

Докато вървяхме обратно по пътя, откъдето бях дошъл, той забързано рече:

– Тахир Хакъ умря от естествена смърт. Пред очите ми… Получи сърдечна криза…

Изгледах го накриво.

– Каква сърдечна криза? Целият беше в кръв.

Преглътна мъчително.

– Падна и си удари главата в печката. Кахлената…

Припомних си думите на Невзат. Ами ако е нещастен случай, беше казал опитният полицай.

– Дълго се опитвах да го спася – продължи да обяснява Четин. – Дори му направих сърдечен масаж…

Спомних си синините по гърдите на професор Тахир… И това беше познал главният комисар… Каза, може да е сърдечен пристъп. Ако е вярно… Е, и Четин ли е невинен? Не, не мога да повярвам. Попитах гневно, почти обвинително:

– Защо не повика лекар и линейка?

– Защото мина много време – и спря по средата на улицата. Плачливо занарежда: – Вярвайте ми, професор Мющак, истината ви казвам. Когато падна на пода, отдавна беше мъртъв…

Не, не бях убеден, не можех да приема, че е невинен.

– И ти го остави така и побягна.

Безпомощно разпери ръце, още малко да падне на колене и да се моли.

– Уплаших се, професоре, много се уплаших… Ако имаше вероятност да оживее, не бих го оставил… Казах ви, отдавна беше мъртъв – и ревна. Не хлипаше, но цялото му едро тяло се тресеше от плач. – Аллах да ме накаже… Винаги изпадам в ярост… Човекът с право се беше усъмнил в мен… Ти ли уби Нюзхет, попита ме. Аз отрекох. И тъкмо се готвех да обясня, когато…

Не можа да продължи и захълца.

Почувствах нещо като съжаление… Май започвах да вярвам на този подозрителен хлапак… Протегнах му останалата в джоба ми кърпичка на Невзат.

– Вземи, избърши си лицето.

Пое я без възражения.

– Много благодаря…

Докато подсушаваше сълзите си, опитах да размисля трезво. Ако той не беше убиец, кой тогава? Изведнъж осъзнах, че мисля грешно. Налице бяха две престъпления. Може Тахир Хакъ да е умрял от естествена смърт, но очевидно Нюзхет не беше получила сърдечен пристъп. Сиреч този младеж, който сега се гърчеше насреща ми, можеше безмилостно да е наръгал Нюзхет и макар да не е искал да убива Тахир Хакъ, да го е нервирал и причинил смъртта му. Как да узная истината? Трябваше да го принудя да разкаже всичко от самото начало. Както казваше покойният ми баща, дяволът е в детайлите. Нямаше никаква причина да вярвам на сълзите на този здравеняк, но трябваше да се престоря, че вярвам. Ако решеше, че ще му помогна, щеше по-лесно да се разкрие.