Птича песен

— Просто искам да умра спокойно.

Стивън коленичи и повдигна Джак, след това го качи на гърба си и тръгна през мрака, стиснал фенерчето си със зъби. Новият прилив на енергия го накара да забрави болката в крайниците си и тежестта на Джак, дори мъчителната жажда в устата си.

Когато стигнаха до разширението, където беше намерил чувалите с пръст, остави отново Джак на земята. Отчаяно искаше той да не умре, за да му каже как да взриви експлозива.

Всеки чувал беше метър дълъг и половин метър широк. За да предпазват от ударната вълна, бяха натъпкани с това, което Джак наричаше отпадък — изкопана пръст. Тъй като имаше само една здрава ръка, Стивън ги изтегляше много бавно и след всяко дръпване от десетина сантиметра трябваше да си почива.

Докато работеше, не спираше да говори на Джак с надеждата, че гласът му ще го държи в съзнание. Но от проснатия на земята силует не идваше никакъв отговор. Макар да напредваше много бавно, правеше всичко трескаво, задвижван от надеждата. Представяше си голям кратер от взрив в полето над тях, двамата с Джак се измъкват иззад щита си от чувалите с пръст и тръгват по дъното на кратера, което макар и на три метра под земното равнище, е открито за дъжда и вятъра.

В разширената част на тунела от време на време можеше да се изправя, за да опъне гърба си. Всеки път, когато си почиваше, се навеждаше над Джак и се опитваше да го върне в съзнание със смесица от сила и увещания. Обикновено той му отвръщаше, макар несвързано и с неохота; като че ли отново беше изпаднал в делириум.

Стивън се върна към работата си. Загаси фенерчето и продължи на тъмно. Когато разчисти десетина чувала и ги нареди в главния тунел, му стана по-лесно, защото около него се освободи повече място. Искаше да спре и да се увери, че Джак е още жив, но се боеше, че колкото повече време губи, без да мести чували, толкова повече се приближават към смъртта му.

Продължи да работи. Когато в лявата му ръка не останаха сили, захапа края на един чувал и го задърпа като териер. Парче варовик счупи един от предните му зъби, заби се във венеца му и изпълни устата му с кръв. Но почти не забелязваше болката. Накрая стигна до края на купчината от чували, плътно наредени от новозеландците.

Върна се в тунела и потърси фенерчето на земята. Изпълзя обратно в разчистеното пространство и вдигна светлината пред себе си. Видя сандъци с надпис: „Опасно. Силен експлозив. Амониев нитрат/Алуминий“. Бяха наредени в малка ниша в стената в посока на вражеските позиции.

През Стивън премина лека тръпка на вълнение. Спря за миг и установи, че очите му са влажни. Позволи си да се отдаде на надеждата. Можеше да се спаси.

Върна се внимателно и хвана ръката на Джак.

— Събуди се — каза му той. — Стигнах до експлозив. Можем да се измъкнем. Можем да се спасим. Ще живеем.

Натежалите клепачи на Джак се повдигнаха над присвитите му примирени очи.

— Какво има там?

— Кутии с амонал.