Птича песен

Стивън отправи една ругатня към Джак. Не искаше думите му да прозвучат на глас, но те се изплъзнаха. Джак се размърда на раменете му и Стивън го остави да легне на земята.

— Преведе ме по грешен път, мамка му! — Беше изтощен. Лежеше по корем и дишаше тежко.

Съприкосновението със земята извади Джак от делириума му. Той поклати глава и се опита да се съсредоточи.

— Вървяхме направо, нали? — Хвърли поглед назад. На тавана още висеше лампата, която Еванс бе оставил там.

Това беше ужасен знак. Джак погледна отново напред и каза тихо:

— Това е правилният път, но тук е бил вторият взрив. На двайсет метра сме от главната галерия.

Стивън простена и затвори очи. Смъртта успя да го докопа, помисли си той; сега с него беше свършено.

Останаха там около час. Никой нямаше сили да помръдне. Имаше само един път за навън и той беше затворен за тях. Джак можеше скоро да умре от раните си; Стивън щеше да умре от жажда и глад.

Носеше револвер на кръста си. Когато изгубеше и последна надежда, щеше да стреля; през небцето към нагънатата маса, която пазеше съзнанието и спомените му. Имаше някаква перверзна привлекателност във възможността да направи това, което никой враг не бе успял.

Когато привикнаха с отчаянието, започнаха пак да си говорят. Стивън попита Джак дали ротата му ще прати още хора да ги спасят.

— Не мисля — отвърна Джак. — Ще им е трудно да разчистят камарата, дори и да слязат. Ще трябва да я взривят, а това ще срути тавана и ще стане по-лошо. Пък е и прекалено близо до нашите позиции. Ще кажат молитва по време на неделната служба и ще ни обявят за безследно изчезнали.

— Не можеш да ги виниш. Войната е почти към края си.

— Страх ли ви е от смъртта? — попита Джак.

— Мисля, че да. — Стивън се изненада, като чу собствените си думи. — Имах късмет, че не изпитвах страх на повърхността, освен в неизбежните моменти. А сега се чувствам… сам.

— Не сте сам — отвърна Джак. — Аз съм тук. Все пак съм някой. — Премести тежестта си и се подпря на отломките. — Как е първото ви име?

— Стивън.

— Може ли да ви наричам така?

— Щом искаш.

Настъпи мълчание, после Джак продължи:

— Странно, нали? Че съм с теб, когато умирам. От всички хора, които познавам, точно с теб ще трябва да бъда.

— А кого би избрал да бъде до теб? — Стивън беше заинтригуван, макар мисълта за собствената му смърт да му тежеше достатъчно. — Кое човешко същество би искал да ти държи ръката, да е близо до теб на прага на вечността?

— Имаш предвид — и да е с мен завинаги?

— Да. Другата ти половина.

— Синът ми — отвърна Джак.

— Синът ти. На колко е години?

— Умря преди две години от дифтерит. Казваше се Джон.

— Съжалявам.

— Липсва ми. Толкова го обичах. — В мрачния тунел в гласа на Джак неочаквано прозвуча тъга, каквато не си бе позволил, дори когато научи за смъртта на Джон; сега вече съвсем близо до собствения си край, той се освободи от задръжките. — Обичах това момче. Всяко негово косъмче, всяка пора на тялото му. Бих убил всеки, който му посегне. Целият ми свят беше събран в лицето му. Не бях млад, когато се роди. Чудех се за какво съм живял, преди той да се появи. За нищо. Радвах се на всяка дума, която ми казваше. Стараех се да запомня всичко, което правеше, как си обръщаше главата, как говореше. Сякаш знаех, че няма да продължи дълго. Той беше от друг свят, беше прекалено голяма благословия за мен.