Птича песен
- Автор: Фолкс Себастиан
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент прес
- ISBN: 978-954-641-026-9
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Любовь и отношения
Электронная книга - «Птича песен». Краткое содержание книги:
„Хипнотична история за любовта и войната.“ — „Сънди Експрес“
„Амбициозна, необикновена, затрогваща, отнемаща съня книга. «Птича песен» не е съвършен роман, а просто велик роман.“ „Нюйоркър“
Стивън не отговори, а остави Джак тихо да хлипа в ръцете си. Не изглеждаше гневен дори в мъката си. Плоското му наивно лице с тесни очи изглеждаше изненадано и невярващо, че му е била позволена такава невероятна любов.
Когато се поуспокои, Стивън му каза:
— Говориш почти като влюбен.
— Според мен е точно така — отвърна Джак. — Почти същото беше. Ревнувах го. Исках да ме обича. Гледах как жените си играят с него. Радвах се, че е щастлив, но знаех, че нашите игри са най-добри. Че когато бяхме само двамата, беше най-хубавото, най-чистото време на земята.
Джак заговори за невинността на момчето и как тя го беше променила. Трудно намираше думите и пак заплака.
Стивън го прегърна през раменете.
— Всичко е наред — каза той. — Ще те измъкна оттук. Някак ще успея да го направя и ще имаш и други деца. Джон няма да ти е последното.
— Не, Маргарет е прекалено стара. Не може да роди повече.
— Тогава аз ще имам деца вместо теб.
Джак се успокои отново и каза:
— Не вярвам, че ти би ме избрал да седя до теб, докато умираш. Не съм достатъчно добър за теб.
— Нищо ти няма — отвърна Стивън. — Кой знае? Собственият ни избор понякога се оказва по-лош от онзи, който някой друг прави вместо нас. Запознах се с хора, на които бих разчитал и в ада. Бърн и Дъглъс. Бих им се доверил да дишат вместо мен, да изпомпват кръвта ми със собствените си сърца.
— Тях ли обичаше най-много? Тях ли би избрал?
— Да са до мен, докато умирам? Не. Единственият път, в който съм изпитвал това, което ми описваш, беше с жена.
— Имаш предвид — любовница? — уточни Джак. — Не твоя плът и кръв?
— Струваше ми се, че сме една плът и кръв. И наистина вярвам, че беше така.
Стивън сякаш изпадна в транс. Джак мълчеше. Но минутите минаваха и той се опита да се разбуди.
— Трябва да намеря изход оттук — каза той. — Няма смисъл да се връщаме към шахтата, трябва да вървим напред.
— Какъв е смисълът? Там има само тунели, които завършват в стени.
— Така поне ще правим нещо, вместо да стоим и да чакаме да умрем. Можем да се опитаме да вдигаме шум. Ако успееш пак да ме качиш на гръб. Свали си дихателния апарат, той само ти пречи. Свали и моя. Остави ги тук.
Стивън коленичи и помогна на Джак да се качи върху раменете му. Опита се да скрие отчаянието си. Очевидно беше безсмислено да се връщат назад; бяха видели, че два от трите тунела са блокирани. Третият според Джак беше пострадал най-тежко от взрива, затова едва ли щеше като по чудо да ги изведе на слънце и чист въздух.
Докато се влачеха с мъка в тъмнината, на Стивън му се струваше, че в надеждата им има нещо лекомислено. Бяха се изправили лице в лице със смъртта и нищо не можеха да направят. Можеха да си прекарат времето по-смислено; можеха да се подготвят по някакъв начин за края, вместо да се опиват от детинска вяра.
Но Джак очевидно беше доволен. Когато стигнаха до разклонението при втората напречна галерия, Стивън го свали на земята и се отпусна до него. Гърдите му се повдигаха и спадаха, докато си поемаше с мъка въздух. Джак беше затворил очи, за да се справи с болката в краката, които вече миришеха силно на кръв.
Когато отново отвори очи, той се усмихна.
— Само едно можем да направим. Пробвай третия зъб на вилицата. Където отидоха онези бедни нещастници.
Стивън кимна.
— Дай ми една секунда да си отдъхна. Можем да опитаме. Поне ще знаем…
Замълча, все още не беше способен да произнесе очевидното. Джак го направи вместо него:
— … дали това е краят.
Тази мисъл не смути Джак. Започваше да се отнася радушно към идеята за собствената си смърт. Макар у него все още да бушуваше първичен страх, болката в тялото му и загубата на илюзиите му го караха да желае развръзката. Все още обичаше Маргарет и му се искаше да я види, но тя принадлежеше към друга реалност, не към тази, която той сега обитаваше с такова нежелание. В нея тя би умряла. Основите на неговата вяра се оказаха нестабилни. Невинността на Джон, посланието от по-добрия свят, му беше отнето. Всяка среща с Маргарет и възраждането на любовта им щяха да се окажат илюзорни. Любовта го беше предала и той повече не искаше да се връща към стария си живот.