Код "Заплаха" [bg]

ШЕСТДЕСЕТ И ТРИ

Джак Райън-младши караше по моста „Франсис Скот” и следеше едно такси в трафика на сто метра пред себе си.

Минаваше седем сутринта, а Джак следеше това такси, откакто то тръгна от апартамента на Мелани в Александрия преди двадесет минути.

Днес за трети път идваше при дома й преди зазоряване, паркираше колата на няколко преки от нейната улица и намираше скришно място в малка градина на отсрещната страна. Всеки ден наблюдаваше прозорците й с бинокъла си — в небето имаше достатъчно светлина за тази цел, и оставаше там, докато тя не заминеше за работа нагоре по улицата към спирката на метрото.

След това през последните два дни проверяваше пощенската й кутия и боклука, без да намери нищо ценно. Тръгваше си минути след като тя отидеше на работа и прекарваше остатъка от деня в размисъл как да я пита за Центъра.

Днешният план изискваше той да влезе в апартамента й — знаеше, че лесно може да отключи входната врата, но планът се обърка, след като в шест и четиридесет пред вратата й спря едно такси и тя изтича бързо, вече облечена за работа.

Джак се върна веднага при колата си и настигна таксито на шосе „Джеферсън Дейвис”. Стана му ясно, че тя не отива в работата си в Маклийн, а е тръгнала към Вашингтон.

Докато я следваше на изхода на моста в посока към Джорджтаун, се замисли за убийствата на служителите от ЦРУ преди две седмици и му призля при мисълта, че тя може да е свързана с това по някакъв начин.

— Без да знае, Джак — каза си той на глас, убеден, че тя не би работила срещу него или за китайците, ако не е сериозно подведена.

Или поне искаше да вярва в това.

Телефонът му в конзолата позвъня. Докосна копчето за системата „свободни ръце” на волана.

— Райън.

— Джак, обажда се Динг.

— Хей. Ти в Пекин ли си?

— Да. Съжалявам, няма време за говорене. Викнах нашия самолет. Трябва да си на летището в Балтимор до час.

Мамка му. Намираше се на час път от Балтимор оттук. Ще трябва да спре да следи Мелани и да се маха. Но се сети за нещо.

— Аз съм временно освободен, забрави ли?

— Гренджър го отмени.

— Добре. Разбрано. Аз съм във Вашингтон, на път към летището. Къде отивам?

— Хонконг.

Джак знаеше, че няма вероятност сателитният телефон на Динг да се подслушва, а и Гавин и екипът му бяха прекарали часове да търсят в колата му следящи устройства и микрофони, но пък знаеше също, че няма смисъл да казва повече от необходимото, за да не издава оперативна информация, и затова не запита нищо.