Край Рио де ла Плата

— Как стана това?

— Ето как…

Разказах му преживяванията ни — естествено, колкото бе възможно по-накратко, а после го уведомих, че и определената за Хордан пратка се намира в Буенос Айрес. Той ме слушаше с огромен интерес. Удивлението му нарастваше с всяка изминала минута, а когато свърших, ми каза:

— Но, сеньор, та това е нещо изключително! На човек просто не му се вярва! Можете ли да се закълнете, че е истина?

— С напълно чиста съвест.

— С тези ваши сведения си спечелихте изключително големи заслуги към нашето справедливо дело. Незабавно ще изпратя куриер до Буенос Айрес, за да уведомя президента колкото е възможно по-скоро. Много вероятно парите, оръжията и мунициите все още не са предадени на метежниците и сделката може да се осуети.

— Кого смятате да изпратите?

— Моя негър. Нямам по-верен човек от него.

— Но как ще стигне до Буенос Айрес?

— Естествено с кораб.

— Тогава го изпратете колкото е възможно по-незабелязано.

— Защо?

— Защото не е необходимо и други да го научат.

— Нямате ли доверие на ранчерото?

— Не го познавам и това ми стига. Лицето му има мрачно и предизвикателно изражение. По-добре е да не разбере, че негърът е изчезнал, докато сам не го забележи.

— Прав сте. Незабавно ще напиша едно кратко писмо, а за по-сигурно ще кажа и устно на негъра в какво се състои задачата му. Нека тръгне веднага. Не се знае по-късно какви пречки могат да се появят.

— А ще успее ли да намери обратния път до кораба?

— Сигурно, понеже има невероятно силно и безпогрешно чувство за ориентиране.

Той извади портфейла си, където се намираха какви ли не документи, а — както изглеждаше — и доста дебела пачка банкноти, откъсна едно листче от бележника, написа няколко реда и направи знак на негъра да се приближи.

Ранчерото се беше прибрал в къщата и не видя как негърът получи инструкции, а после, без да размени повече ни една дума с когото и да било, тръгна на път.

И така, това бе уредено. Но ето че полковникът пожела да научи още някои подробности. Съобщих му всичко, каквото знаех. Накрая той се осведоми:

— И сега се каните да тръгнете направо за Гран Чако, така ли, сеньор?

— Да.

— Това не ми е особено приятно, защото иначе можехте първо да ме придружите до Палмар.

— Такова пътуване е безсмислено за нас.

— Но за мен не е! А впрочем твърде вероятно и за вас ще е от полза. На кораба не съм в безопасност. Предпочитам да яздя, а ако се съгласите да ме придружите, ще се чувствам дваж по-сигурен. Коне ще вземем от тук. С удоволствие ще платя и животните за вашите другари.

— Не е нужно. Нали после тези коне ще са ви необходими?

— Освен това от благодарност ще ви дам няколко важни препоръчителни писма, които по-късно могат да ви бъдат много полезни.

Това обещание на полковника, който след време се прочу далеч повече, естествено значително наклони везните в негова полза. Той видя, че се колебая, протегна ми ръка и ме помоли:

— Съгласете се! Тръгнете с мен!