Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
— Метр Оливие — каза кралят, — колко прави общо?
— „Триста шестдесет и седем ливри, осем су и три парижки дьоние.“
— Пресвета Богородичке! — възкликна кралят. — Тази клетка наистина ще ме разори!
Той изтръгна записките от ръцете на метр Оливие и почна да пресмята сам на пръсти, гледайки ту листовете, ту клетката. През това време затворникът хълцаше, риданията му отекваха злокобно в мрака и присъствуващите се споглеждаха пребледнели.
— Четиринадесет години, ваше величество! Четиринадесет години вече! От месец април 1469 година. В името на светата божа майка, изслушайте ме, ваше величество. През цялото това време вие сте се радвали на слънчевата топлина. Нима аз, както съм изтощен, никога вече няма да видя дневния светлик? Милост, ваше величество! Бъдете милосърден. Милосърдието е върховна кралска добродетел, която побеждава гнева. Нима ваше величество смята, че е голямо утешение в предсмъртния час на някой крал, ако не е оставил нито една обида ненаказана? А освен това не аз, а негово преосвещенство анжерският кардинал измени на ваше величество. Кракът ми е окован в тежка верига с железен топуз на края, много по-тежък от провинението ми. О, господарю! Смилете се над мене!
— Оливие — каза кралят, поклащайки глава, — виждам, че са ми прихванали гипса по двадесет су мюида, а той струва всъщност дванадесет. Поправете тази сметка.
И той обърна гръб на клетката и се запъти към изхода. Злочестият затворник разбра по отдалечаването на факлите и по шума, че кралят си отива.
— Ваше величество! Ваше величество! — завика отчаяно той.
Вратата се затвори. Той не видя повече нищо и чу само дрезгавия глас на тъмничаря, който пееше над ухото му:
Кралят се качваше мълчаливо към стаичката си. Свитата му го следваше, ужасена от последните стонове на осъдения. Внезапно негово величество се обърна към управителя на Бастилията:
— А, добре, че се сетих! Имаше ли някой в клетката?
— Разбира се, господарю! — отвърна управителят, смаян от въпроса.
— Кой точно?
— Вердюнският епископ.
Кралят знаеше по-добре от всеки друг кой е затворникът, но това бе една от неговите мании.
— Ах! — възкликна той наивно, като че ли едва сега се сещаше за това. — Гийом дьо Аранкур, приятелят на кардинал Ла Балю. Биваше си го този епископ!
След няколко минути вратата на неговата стая се отвори и пак се затвори зад петимата души, които читателят видя в началото на тази глава. Те пак заеха първоначалните си места и застанаха в същите пози, като подновиха полугласните си разговори.
Докато кралят отсъствуваше, бяха оставили на масата няколко бързи съобщения, които той разпечата собственоръчно. Като ги прегледа набързо едно след друго, той направи знак на метр Оливие, изпълняващ като че ли при него длъжността на министър, да вземе перо и без да споделя с него съдържанието на писмата, почна да му диктува шепнешком отговорите. Метр Оливие пишеше, коленичил доста неудобно на масата.
Гийом Рим наблюдаваше.
Кралят говореше толкова ниско, че фламандците не чуваха нищо от диктовката му освен някои отделни неразбираеми откъси като:
— …Да се поддържат с търговия плодородните местности, а безплодните — с манифактури… Да се покажат на английските благородници нашите четири оръдия: „Лондон“, „Брант“, „Бург ан Брес“ и „Сеит Омер“… Артилерията стана причина войната да се води сега по-благоразумно… До господин Дьо Бресюир, наш приятел… Армиите не могат да се издържат без данъци… — И прочие.
По едно време той повиши глас:
— Пасха Господня! Негово величество сицилийският крал подпечатва писмата си с жълт восък също като краля на Франция! Грешим може би, като му позволяваме това. Моят любезен братовчед бургундският херцог не даваше никому герб на червено поле. Величието на кралските домове се крепи на неприкосновеността на привилегиите. Отбележи това, драги Оливие.
Малко по-късно той възкликна:
— О, о! Какво дълго послание! Какво иска нашият брат императорът? — И той прегледа набързо писмото, прекъсвайки четенето с възклицания: — Е, разбира се! Немците са толкова многочислени и силни, че просто не е за вярване! Само че ние не забравяме старата поговорка: „Няма по-прекрасно графство от Фландрия, няма по-прекрасно херцогство от Милано и няма по-прекрасно кралство от Франция.“ Така ли е, господа фламандци?