Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Кралската свита се попълни в коридора с въоръжени мъже, натежали от желязо, и крехки пажове, носещи факли. Те повървяха известно време из мрачната кула, прорязана от стълби и коридори в самата дебела стена. Управителят на Бастилията вървеше начело и заповядваше да отворят тъмничните врати пред болния, прегърбен крал, който пристъпваше, кашляйки.
При всяка врата всички бяха принудени да навеждат глави с изключение на прегърбения от годините старец!
— Хм! — фъфлеше той през венците си, защото нямаше зъби. — Близо сме вече до прага на гробницата. На прегърбен пътник, ниска врата.
Най-сетне, след като оставиха зад себе си една последна врата с толкова много катинари, че загубиха четвърт час, докато я отключат, те влязоха във висока и обширна готическа зала, в центъра на която можеше да се различи на светлината на факлите голям масивен куб, изграден от камък, дърво и желязо. Вътрешността му бе куха. Това беше една от знаменитите клетки за държавни престъпници, които се наричаха „кралски щерки“. На стените — две-три малки прозорчета, така гъсто преплетени с дебели железни пречки, че стъклото почти не се виждаше. Голяма плоска каменна плоча, подобна на надгробните, служеше за врата. Врата, през която обаче само се влизаше. Но в този случай мъртвецът бе жив човек.
Кралят обиколи бавно малката къщичка, разглеждайки я внимателно, докато метр Оливие, който вървеше след него, му четеше високо докладната записка:
— „За направа на нова голяма дървена клетка с дебели греди, рамки и летви, дълга девет стъпки, широка осем и висока седем от пода до тавана, рендосана и обкована с дебели железни пояси и поставена в едно от помещенията на кулата в крепостта Сент Антоан, в която клетка е задържан по заповед на краля, нашия повелител, един затворник, настанен по-рано в стара, рухнала и почти разнебитена клетка. За гореозначената нова клетка са изразходвани деветдесет и шест греди за долната част, петдесет и две греди за стените и десет греди за тавана, всичките дълги по три тоаза. Бяха заангажирани деветнадесет дърводелци, които за двадесет дни издялаха, нарязаха и изработиха споменатия материал в двора на Бастилията…“
— Доста хубави дъбови сърцевини — забеляза кралят, като удари с юмрук дървените части.
— „За тази клетка са отишли — продължи четецът — двеста и двадесет дебели железни пръчки, дълги осем-девет стъпки, или със средна големина, както и обръчи, плочки и скоби, необходими за прикрепянето на споменатите пръчки, като цялото употребено желязо тежи три хиляди седемстотин тридесет и пет ливри. Освен това осем дебели железни кола за закрепване на гореописаната клетка, тежащи заедно с куките и гвоздеите двеста и осемнадесет ливри, без да се смята желязото за прозоречните решетки на помещението, в което бе поставена клетката, железните пръти за вратата на същото помещение и други…“
— Колко много желязо, за да се обуздае един лекомислен дух! — забеляза кралят.
— „Общата сума възлиза на триста и седемнадесет ливри, пет су и седем дьоние.“
— Пасха Господня! — възкликна кралят.
При този любим израз на Луи XI затворникът в клетката като че ли се събуди. По пода задрънчаха вериги и се чу гробовен глас:
— Господарю! Господарю! Милост! Не можеха да видят говорещия.
— Триста и седемдесет ливри, пет су и седем дьоние! — повтори Луи XI.
Жалният глас, който долетя от клетката, вледени всички присъствуващи, дори и метр Оливие, само кралят сякаш не го чу. По негова заповед Оливие пак зачете, а негово величество продължи да разглежда невъзмутимо клетката.
— „Било е платено освен това на един зидар, който да направи дупка за решетките на прозорците, както и да поднови пода на помещението, в което е поставена клетката, защото предишният под нямаше да издържи тежестта й — двадесет и шест ливри и четиринадесет парижки су…“
Гласът простена:
— Милост, господарю! Кълна ви се, че анжерският кардинал извърши предателството, а не аз.
— Зидарят е скъпчия — забеляза кралят. — Продължавай, Оливие.
Оливие продължи:
— „На един дърводелец за прозорците, наровете, пробития стол и прочие — двадесет ливри и две парижки су…“
Гласът също не спираше:
— Уви! Господарю! Не ме ли чувате? Уверявам ви, че не аз, а кардинал Ла Балю писа на монсеньор Дьо Гиен!
— Скъпо ни струва дърводелецът — забеляза кралят. — Това ли е всичко?
— Не, ваше величество. „На един стъклар за поставяне стъкла на споменатото помещение — четиридесет и шест су и осем парижки дьоние.“
— Милост, ваше величество! Не стига ли, че раздадоха всичките ми имущества на съдиите, че сервизите ми отидоха у господин Дьо Торси, библиотеката — у метр Пиер Дориол, килимите — у управителя на Русийон? Аз съм невинен. Четиринадесет години зъзна вече в тази желязна клетка. Смилете се, ваше величество! И небето ще ви възнагради!