Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Помещението имаше само един прозорец — висок островръх свод, премрежен с медни жици и желязна решетка и засенен от прекрасни стъклописи, изобразяващи гербовете на краля и кралицата. Всеки един от тях струваше по двадесет и две су.
То имаше и само един вход — модерна сводеста врата, облицована от вътрешната страна с килим, а от външната — вмъкната в дълбока ниша от ирландски чам, крехко дърводелско произведение с много изящна изработка, каквато можеше да се срещне в много стари жилища преди сто и петдесет години. „Макар че обезобразяват и задръстват жилищата — пише с прискърбие Совал, — нашите старци не искат да ги махат и ги държат напук на всичко живо.“
В тази стая нямаше обичайните за епохата мебели — пейки, високи столчета, обикновени столове във форма на сандък, изящни табуретки на тънки крака, украсени с резба под-ставки по четири су едната. Имаше само едно доста разкошно сгъваемо кресло. Дървените му части бяха отрупани с рози на червен фон, седалището беше от алена кордовска кожа с дълги копринени ресни и стотици златни гвоздейчета от края. Това единствено кресло свидетелствуваше, че само едно лице имаше право да седи седнало в стаята. До креслото, съвсем близо до прозореца, имаше маса с покривка, върху която бяха изобразени птици. На масата — папка за писане, изцапана с мастило, няколко пергамента, пера и сребърна фино изваяна чаша. Малко по-далеч — подвижна печка, молитвен стол, тапициран с тъмночервено кадифе на златни точици, и най-сетне в дъното — просто легло, покрито с жълточервена коприна с най-обикновени ресни вместо висулки и кордони. Това легло, прочуто, защото бе дарявало сън или безсъница на Луи XI, можеше още да се види преди двеста години в дома на един държавен съветник, където му се е любувала старата госпожа Пилу, обезсмъртена в романа „Кир“ под името Арицидия или Олицетворението на нравствеността.
Такава бе стаята, наричана „кътчето, където Луи XI чете молитвите си“.
В момента, когато въвеждаме там читателя, това кътче бе доста тъмно. Сигналът за загасяване на светлините бе прозвучал преди един час, беше вече нощ и само една треперлива восъчна свещ, сложена върху масата, осветяваше петимата души, разположени своеобразно в стаята.
Първият, върху когото падаше светлината, беше знатна особа в разкошен костюм — къси бухнали панталони, яркочервена прилепнала туника на сребърни ивици и наметка с широки ръкави от златисто сукно с черни шарки. От всяка гънка на този великолепен костюм, по който играеше светлината, се излъчваше като че ли пламък. На гърдите бе извезан в ярки тонове собственият му герб — две черти, сключващи ъгъл, под който бяга сърна. Отдясно на герба бе избродирано маслинено клонче, а отляво — рог на сърна. Мъжът носеше на пояса си скъпа шпага, чиято позлатена дръжка бе изваяна във форма на гребен на шлем с графска корона над него. Той имаше зло изражение, изглеждаше високомерен и бе вдигнал гордо глава. При пръв поглед по лицето му се четеше безочливост, а при по-внимателно вглеждане — хитрост.
Той стоеше гологлав, с дълъг свитък в ръка, изправен зад креслото, в което седеше лошо облечена особа, грозно превита на две, преметнала крак връз крак и облакътена на масата.
Представете си впрочем върху разкошната кордовска кожа две кокалести колена, две мършави бедра в просто черно трико, бархетна дреха на гърба и като връх на всичко — стара мазна шапка от най-долнокачествено черно сукно с пришити околовръст оловни фигурки. Прибавете мръсната мрежа, прибираща цялата коса, и ще добиете представа за външния изглед на седналото в креслото лице. Този човек бе навел толкова ниско глава над гърдите си, че само върхът на носа му изплуваше от потъналото В сянка лице, огрян от светлината на свещта и доста дълъг между другото. По слабата му набръчкана ръка се отгатваше напредналата му възраст. Това беше Луи XI.
На известно разстояние зад него разговаряха полугласно двама мъже, облечени по фламандска мода. Те бяха доста добре осветени, затова всеки, който бе присъствувал при представянето на Гренгоаровата мистерия, би могъл да разпознае в тях главните фламандски пратеници — Гийом Рим, прозорливия гански сановник, и Жак Копенол, популярния чорапчия. Спомняте си, че тези двама души бяха посветени в тайните политически ходове на Луи XI.
Най-сетне, съвсем в дъното на стаята, близо до вратата, стоеше прав в мрака и неподвижен като статуя едър, набит мъж във военна униформа с извезани върху туниката гербове. Четвъртитото му лице с ниско чело и почти скрити под косата очи, широко цепнатата уста и ушите под два олизани кичура коси му придаваха нещо кучешко и хищно.