Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Този път и Копенол се поклони заедно с Гийом Рим. Патриотизмът на чорапчията беше поласкан.
Последното писмо накара Луи XI да се намръщи.
— Какво е пък това! — извика той. — Оплаквания и жалби срещу нашите гарнизони в Пикардия? Оливие, пишете бързо на маршал Дьо Руо. Че дисциплината отслабва. Ординарците, служещите във войската благородници, свободните стрелци и швейцарците нанасят безкрайни щети на селяните. Военните не се задоволяват с това, което намерят в дома на земеделците, а ги принуждават, биейки ги с тояги и мушкайки ги с копия, да ходят да търсят вино, риба, подправки и други излишни неща в града. Кралят е осведомен за всичко това. Ние имаме намерение да защитим нашия народ от неприятности, грабежи и посегателства. Такава е нашата воля в името на майката божия. Освен това не ни е приятно всеки селски гъдулар, бръснар или слуга във войската да бъде облечен като принц в кадифе и коприна и да носи златни пръстени. Подобна суета не е угодна богу. Ние самите, макар и дворяни, се задоволяваме с камизола от сукно по шестнадесет су аршинът. Господа, слугите могат също да се снизят до такова облекло. Отговорете му, като му дадете нареждания в този дух. До господин Руо, наш приятел. Добре.
Той продиктува това писмо на висок глас, твърдо и отривисто. Точно когато свършваше, вратата се отвори пред нов посетител, който се втурна като обезумял в стаята и извика:
— Ваше величество! Ваше величество! Парижкото простолюдие се бунтува!
Строгото лице на Луи XI се разкриви, но той даде само за мит външен израз на вълнението си. Овладя се тутакси и каза сурово и невъзмутимо:
— Драги Жак, вие влизате без никакво предупреждение!
— Господарю! Господарю! Бунт! — издума задъхан метр Жак.
Кралят стана, хвана го грубо за ръка и му каза на ухото, така че да го чуе само той, като сдържаше гнева си и му сочеше с поглед фламандците:
— Мълчи или говори тихо!
Новодошлият разбра и почна да му разправя съвсем тихо, силно възбуден. Кралят слушаше спокойно, а Гийом Рим привлече вниманието на Копенол върху облеклото на метр Жак: подплатената му качулка, caputia furrata, късата му връхна дреха, epitogia curta, робата от черно кадифе, които издаваха поста му на председател на сметната палата.
Едва метр Жак започна да обяснява, Луи XI се провикна, като избухна в смях:
— Така ли! Но говорете високо, драги Коактие! Защо трябва да шепнете! Света Богородица ми е свидетелка, че нямам никакви тайни от добрите си фламандски приятели!
— Но, господарка…
— Говорете високо!
„Драгият Коактие“ си бе глътнал езика от изненада.
— Хайде — поде кралят, — разказвайте, господине. Простолюдието в нашия славен град Париж се е разбунтувало, така ли?
— Да, господарю.
— И според вас метежът е насочен против господин главният съдия на съдебната палата?
— По всичко изглежда — отвърна, запъвайки се, Коактие, без да може още да се съвземе от рязката и необяснима промяна в настроението на краля.
— Къде е срещнала стражата тълпата? — продължи Луи XI.
— Но пътя за Гранд Трюандри към Понт о Шанж. И аз я срещнах, като идвах да получа заповедите на ваше величество. Чух някой да вика: „Долу главният съдия на съдебната палата!“
— И защо са недоволни от него?
— Навярно защото той е техен феодален господар — отвърна Коактие.
— Така ли?
— Точно така, господарю. Това са ония обесници от Двора на чудесата. Отдавна вече се оплакват от главния съдия като негови васали. Не искат да го признават повече нито за съдия, нито за събирач на пътно право.
— Виж ти! — каза кралят с доволна усмивка, която напразно се опита да прикрие.
— Във всичките си искания до съда — поде Коактие — те твърдят, че имали само двама господари — ваше величество и техния, бог, който, предполагам, е самият дявол.
— Хе-хе! — каза кралят.
Той потриваше ръце и се смееше в себе си. Цялото му лице сияеше. Не можеше да скрие задоволството си, макар че се опитваше от време на време да придаде на лицето си равнодушно изражение. Никой нищо не проумяваше, дори „метр Оливие“. Кралят се замисли няколко минути, без да каже каквото и да било, явно доволен.
— Много ли са? — попита внезапно той.
— О, да, господарю! — отвърна Жак.
— Колко?
— Най-малко шест хиляди.
Кралят не можа да се сдържи и възкликна:
— Отлично! — После продължи: — А въоръжени ли са?
— С коси, пики, самострели, мотики. Какви ли не опасни оръжия.
Кралят като че ли съвсем не се обезпокои от това изброяване. Жак Коактие се почувствува задължен да прибави: