Сянката на Бога
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-165-1
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
— Какво пък е това?
Тя се загледа в пламъците на огъня.
— Има един ген, който се предава по женска линия, макар че поразява само мъжете.
— И какво става?
— Това е увреждане на хромозомите. Като хемофилията, с тази разлика, че е нелечимо. Всички, които го имат, умират млади. Брат ми беше само на тринайсет години.
Ласитър си спомни, че Мод му беше разказала как са пренасяли с лодка братчето на Мари, увито в одеяла.
— Съжалявам.
Тя се облегна на стола и с равен глас му разказа какво представлява заболяването — прогресивна атрофия на мускулите, която започва под прасците и се придвижва нагоре. Затруднява се ходенето, после става мъчително, накрая — невъзможно. Мускулите на краката се стопяват, но болестта не спира дотук, а продължава нагоре, докато стигне диафрагмата. Тогава става трудно да се диша и невъзможно да се кашля. Накрая болните умират от пневмония или някаква друга инфекция.
— Направиха ми изследвания, когато бях на двайсет години. И откриха, че съм преносител.
Не знаеше какво да каже, затова попита:
— Всичките ти деца ли биха пострадали?
Тя поклати лекичко глава:
— Петдесет процента вероятност при всяко. Което означава, една четвърт вероятност да имам момче с Дюшен.
— Това не е толкова лошо…
— По-добре да се играе на руска рулетка. Не разбираш ли, че рискуваш чужд живот, и то живота на същество, което обичаш повече от всичко останало на света?
— Иска ми се да ти кажа колко съжалявам, но…
— Няма значение. Имам Джеси и няма начин да заобичам нещо друго повече от него.
— Виждам.
— Не си мисли, че съм била смазана, когато разбрах за болестта. Тогава… тогава около мен нямаше никой и изобщо не мислех да имам деца. Вратата, така да се каже, беше затворена, но аз дори не чуках на нея.
— Какво те накара да размислиш?
Тя помълча, после каза:
— Живеех в Минеаполис. Чувствах се самотна и изоставена. Усещах в себе си, че ако имам бебе, няма да бъде така… и започнах да мисля за осиновяване, но с Калиста и цялата дандания около нея това не беше никак просто. Направо си беше невъзможно. И тогава прочетох в един вестник материал за новата технология с използване на яйцеклетка от донор. Сякаш ме прониза ток! Два месеца по-късно летях за Италия, а два месеца след това вече бях бременна.
Когато късно на следващата сутрин пристигнаха спасителите, Ласитър и Джеси бяха на другата страна на острова и „изследваха“.
Беше необичайно топло за сезона, почти пролетно време. Сред дърветата имаше лека мъгла. Детето тичаше напред по горската пътека, застлана с килим от борови иглички, а Ласитър го следваше. Първата им спирка бе „докът“, където на скален перваз стояха две лодки. Бяха обърнати с дъната нагоре и за всеки случай бяха привързани за дънера на близък бор. Едната беше скиф, дълъг около четири метра и половина, другата беше плоскодънка. Наблизо имаше навес, в който бяха подредени „всичките ни лодкарски принадлежности“. Там, върху дървена скара, лежеше мотор „Евинруд“, а наоколо се виждаха резервоари за гориво, спасителни жилетки, въжета за акостиране, рибарски такъми и още какви ли не неща.
Самият док изглеждаше нов и беше боядисан в сиво. Част от него бе постоянно прикрепена за скалния навес и се издигаше доста над белега за нивото при прилив подобно на дъска за скокове във вода. Останалата част, състояща се от нещо като сал и къса рампа, беше изтеглена върху навеса.
Ласитър следваше Джеси от една скална ниша към следващата. Двамата заедно освободиха два нещастни рака, заплели се във въдицата за змиорки. После Ласитър се изненада — както се очакваше от него, — когато му бе показан дъбът, израснал през ръждясалата рамка на някакво легло и обхванал със ствола си метала.
— Някога тук са държали лодките през зимата — обясни Джеси, — но сега… — момченцето наклони глава и вдигна предупредително пръст.
Ласитър също чу звука — ниското буботене на мотор.
— Спасителната служба — обясни Джеси. Шумът на двигателя ставаше все по-силен и в един момент заглъхна. Скоро след това чуха друг, много по-слаб двигател. — Това е надуваемата им лодка. — Погледна изпитателно Ласитър: — Показах ли ти моята крепост?
— Не.
— Ела с мен — извика момчето, хвана го за ръката и го поведе по меката пътека към крепостта полянка, заградена от плетеница нискостеблени смърчове и ели. Тук, на полянката, Джеси бе оформил няколко „стаи“ с клонки. Първо въведе Ласитър в „дневната“ и седна на един прогнил пън — „дивана“, — а докато Ласитър стоеше до него, му издекламира басня за загубилия се тюлен и тръгналите да го търсят хора.