Сянката на Бога

— Не, чувствах се различно. Това обаче вече не ми се струва важно. Важното сега е Джеси.

— Така е — съгласи се Ласитър. — И точно по тази причина трябва да се махнете оттук.

Тя го погледна нетърпеливо:

— Мислех, че се разбрахме да не дискутираме това.

— Добре, няма — въздъхна той. — Но ми направи една услуга: когато дойдат спасителите, им кажи, че не си ме виждала.

— Защо? — подозрително го изгледа тя.

— Защото същите хора, които търсят мен, търсят и теб. И те — ще се наложи просто да ми повярваш — никак не са добри. Защото, ако спасителите ме откарат на брега, някой ще трябва да напише доклад и на този доклад ще се появи моето име, няма как иначе. А поради смъртта на местен жител местните вестници ще подхванат историята. И знаеш ли какво ще се случи по-нататък? Нека да ти кажа: в селото ще се появят хора, които никой преди това не е виждал. И те ще започнат да задават въпроси от рода на: „Той наемал ли е лодка?“, „Къде е отишъл?“, „С кого се е видял?“ — Поспря, за да си поеме дъх. — Проблемът е голям. Най-добре е да се добера до сушата сам.

— Как?

— Имаш лодка. Можеш да ме откараш.

Тя сви крака и подпря брадичка на коленете си.

— И после какво? Ще те оставя на скалите, така ли?

— Да.

— Това са глупости. А ти какво ще правиш по-нататък?

— Не се безпокой за това.

Поклати глава:

— Тази лодка дори не е във водата. И платформата не е.

— Какво означава това „не е във водата“?

Изгледа го.

— Ами през зимата ги изтегляме, защото иначе ще замръзнат. Тук два пъти годишно всичко се сковава от лед.

— Да, но щом е завързана за…

Тя се изсмя:

— Ти не разбираш: говоря ти за тонове лед. Когато започне да се топи и дойде прилив…

— Сега няма лед!

— Сега не, но… — тя тежко въздъхна. — Май ще трябва да спуснем платформата, за да те върна на брега.

— Ето това искам.

— Добре, тогава това и ще направим.

Двамата замълчаха. Ласитър погледна встрани, после се обърна отново към нея:

— Може ли да те попитам нещо?

— Господи! Ама ти си като Джеси.

— Не, сериозно, става дума за клиниката. Всички жени, които са били убити, са се подложили на една и съща процедура. Започнах обаче да се питам… ти защо го направи?

— Кое… донорството на ооцита ли?

— Да… искам да кажа… на твоята възраст е малко необичайно. Другите жени са все по-възрастни. Нали такава е идеята… — Погледна към тавана. — Нещо започнах да задавам много интимни въпроси, нали?

— Какво от това? — каза тя примирено. — И без това ти споделих всичко. В моя случай не става дума за стерилитет. Бих могла да имам деца. И наистина бих искала да износя дете. Но генетичният материал трябваше да бъде на друг. Не моят.

— Защо?

— Синдром на Дюшен.