Първият закон

Нямаше никаква причина да споменават Уейд Панос или факта, че той все още е жив и вероятно представлява още по-голяма заплаха. Всички съзнаваха това през цялото време, докато бяха будни, а понякога и насън. Облян в пот и задъхан, Харди се бе събуждал неведнъж нощем, Франи и децата също крещяха насън всяка нощ през първата седмица и няколко пъти след това.

Но сега, няколко седмици по-късно, Харди тайно бе започнал да се надява, че вероятно демонстрацията на силата им може би най-сетне е направила Панос предпазлив. В най-добрия случай бяха успели да го сплашат. Харди обаче нямаше да изкаже това на глас. Още не.

След вечеря игрите бяха започнали с няколко тура на „Сейнт Питър/Сейнт Пол“, след това бяха преминали към шарадите. Ейб се опитваше да представи с пантомима „Питър, Пол и Мария“, но не се справяше много добре. Ако не му се усмихнеше късметът, скоро нямаше да свърши.

Харди се възползва от възможността да стане и да се върне в празната кухня. Оживеният смях от играта в дневната все още отекваше в цялата къща и Диз установи, че вече трудно го понася. Отвори задната врата на кухнята, която водеше към работилницата му, и учуден откри там Моузес, седнал върху работната му маса с напитка в ръка.

— Ей, изпускаш страхотно шоу — каза му той. — Ейб се опитва да играе театър. Заслужава си да го види човек.

Моузес вдигна поглед.

— Доколкото виждам, и ти го пропускаш.

Харди затвори вратата зад гърба си, отпи от чашата на Макгайър и му я върна.

— Как си?

— Добре — вдигна рамене той.

— Говориш като сина ми. С по една дума. Добре. Супер. Екстра.

— Хубаво де, може би не съм толкова добре. — Отпи голяма глътка от уискито си. — Притеснявам се и само не ме питай за какво.

— И аз се притеснявам. Дали е свършено с Панос? Дали ченгетата ще открият какво сме направили?

Макгайър кимна.

— Точно така.

— Добре, ето какви са отговорите: първо, може би не, и второ, може би ще го направят. И какво от това?

— Имам известни проблеми с това.

— Вина?

Това накара Макгайър да се оживи за миг.

— Не, не е вина.

— И при мен не е. Трябваше да го направим.

— Няма спор. Но всички тези преструвки, че нищо не се е случило…

— Кой се преструва?

— О, никой — каза Макгайър. — Просто всички на тази вечеря. Всеки ден у дома.

— А ти какво искаш?

— Не знам. Просто ми се иска изобщо да не беше започвало, това е.

— Искаш да кажеш, да няма зло по света.

Макгайър изпразни чашата си и вдигна зачервените си очи към Харди.

— Да, може би това.

— Обаче има — каза Харди. Постави ръка върху рамото на Макгайър. — Предполагам, че ще трябва да свикнем с това.