Лицето [bg]

Когато Хана боледуваше от рак, Итън се бе почувствал безпомощен както никога преди това. Той винаги бе успявал да се грижи за хората, които бяха важни за него, да прави всичко необходимо за тях. Но не можеше да спаси Хана, най-скъпия за него човек.

И ето че отново усещаше как контролът му се изплъзва. Въпреки супермодерната охранителна система, пазачите в имението, добрата организация и усърдието си той не можеше да удържи Дъни извън имението, извън къщата. Дали бе човек, или призрак, или някаква сила, неподдаваща се на определение, Дъни бе свързан по някакъв начин с Рейнърд и вероятно с професора, за когото Рейнърд бе писал в сценария си. Дъни вероятно беше част от заплахата и той се присмиваше на Итън с всяка своя поява, с която доказваше, че никой тук не е в безопасност.

Ако Итън не изпълнеше дълга си към Чанинг Манхайм, ако някой успееше да убие звездата независимо от всичките предпазни мерки, той щеше да е изменил на дълга си не само към работодателя си, но също и към милото момче, което щеше да остане без баща. Фрик щеше да бъде предаден на милостта на себичната си майка, повече от всякога оставен на произвола на съдбата, осъден на още по-жестока самота от тази, в която вече живееше.

Итън бе станал от компютъра, без да усети. Той не можеше да стои на едно място от тревога. Нуждата от незабавни действия го тласкаше да предприеме нещо, но не можеше да проумее какво трябва да направи.

Отиде до телефона, натисна копчето за вътрешната телефонна система и набра номера за библиотеката.

— Там ли си, Фрик? — Той почака малко. — Фрик, чуваш ли ме?

В гласа на момчето прозвуча странна предпазливост.

— Кой е там?

— Няма никой, освен нас, старите бивши полицаи. Намери ли си книга?

— Не съм още.

— Не се бави.

— Само още една-две минути.

Итън вдигна пръста си от бутона за вътрешната система и в същия миг друга сигнална лампичка светна с постоянна светлина: линия 24.

Той се вторачи в предметите, наредени на бюрото му между компютъра и телефона. Калинки, охлюви, парчета от препуциум…

Насочи отново вниманието си към телефона. Сигналната светлина. Линия 24.

Едва доловимият глас, идващ сякаш от тъмната страна на Луната, в който той се бе вслушвал по телефона в продължение на половин час предишната вечер, не преставаше да отеква в сърцето му. Както и гласът, който му се беше сторило, че чува от говорителя в асансьора на болницата тази сутрин.

Кутия за курабийки, пълна с плочки с букви за играта „Диаграми“, книгата Опашатите водачи, зашитата ябълка с кукленското око в сърцевината.

Когато пътуваше с асансьора, той бе натиснал копчето за спиране не само за да се вслушва в гласа по-дълго, но защото бе изпитал чувството, че когато стигне до гаража на болницата, няма да намери гараж. Само черна плискаща се вода. Или зееща пропаст.

Тогава си беше помислил, че този абсурден клаустрофобичен пристъп замаскира друга тревога, която не иска да си признае. Сега бе на ръба да осъзнае истинския ужас.