Колимски разкази [bg]

В първите дни ми беше жал да тъпча натежалите момини сълзи, ирисите, които приличаха на големи лилави пеперуди, техните листчета с техните шарки, огромните месести сини кокичета35 неприятно проскърцваха под краката ми. Като всички други цветя в Далечния север, тези също нямаха мирис; едно време се бях улавял в автоматичността на това движение — откъсваш някое цвете и го вдигаш към ноздрите. Но после се отучих. Сутрин разглеждах какво е станало през нощта на моята пътека — ето, момината сълза, дето вчера я бях стъпкал с ботуша си, се е поразгънала, тръгнала е настрани, но все пак е оцеляла. А другата момина сълза вече е завинаги отъпкана и се е проснала като подкосен телеграфен стълб с порцелановите му изолации, а раздраните й влакънца са провиснали като разкъсани жици.

А после пътеката се утъпка и аз спрях да забелязвам, че напряко на пътя ми се стелеха клони на клек; онези, които ме шибаха по лицето, ги начупих и спрях да забелязвам начупените места. От двете страни на пътечката се издигаха млади лиственици на по стотина години — пред очите ми зеленееха, пред очите ми сипеха дребни иглички на пътечката. Пътеката потъмняваше с всеки изминал ден и накрая заприлича на обикновена тъмносива планинска пътека. Никой, освен мен, не минаваше по нея. По нея подскачаха синкави катерички, много пъти срещнах и следи от египетски клинопис, оставени от яребиците, виждах и триъгълни следи от лапи на зайци, но нали птиците и животните не се броят.

Минавах почти три години по тази моя собствена пътека. На нея добре се пишеха стихове. Случваше ми се да се върна от пътуване, да се стегна за пътеката и непременно да родя някаква строфа на тази пътека. Свикнах с нея, взех да ходя там като в горски работен кабинет. Помня как в навечерието на зимата калта по пътеката вече се сковаваше от студ и лед и калта все едно, че се захаросваше като сладко. Идвах на пътеката и през двете есени преди да падне сняг — да оставя дълбоки следи, които пред очите ми да се втвърдят за цяла зима напред. А през пролетта, когато се топеше снегът, си виждах миналогодишните отпечатъци, стъпвах в старите следи и стиховете отново се пишеха с лекота. През зимата, разбира се, моят кабинет пустееше: мразовитият студ не ти позволява да мислиш, писането е възможно само на топло. А през лятото знаех всичко от игла до конец и всичко на тази вълшебна пътека беше много по-пъстро, отколкото през зимата — клекът, лиственицата, шипковите храсти неизменно докарваха по някое стихотворение, и ако не успявах да си спомня чужди стихове с подходящото настроение, то мърморех някакви свои, които си записвах на връщане в къщичката.

А през третото лято по моята пътека мина човек. По това време не съм бил вкъщи и не знам дали е бил някакъв странстващ геолог, планински пощальон-пешеходец, или ловец — човекът беше оставил следи от тежки ботуши. От този момент нататък на пътеката не бяха писани стихове. Чуждите следи бяха оставени през пролетта и през цялото следващо лято не написах нито ред на тази пътека. А през зимата ме преместиха на друго място, пък и аз не съжалявах — пътеката беше непоправимо развалена.