Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
— Не си си губил времето — отбеляза жена му. Сега се усмихваше.
— Щях да взема нюфаундлендска порода, но са прекалено големи — около метър. — Джек не каза, че първото му желание беше да си вземе достатъчно голямо куче, което да може да откъсне главата на всеки, който се приближи до дъщеря му, но благоразумието надделя.
— Е, ето я и първата ти работа — посочи Кати. Джек взе една салфетка, за да почисти локвата на плочките. Преди да успее да го стори, дъщеря му почти го удуши с дива прегръдка. Употреби всичките си сили, за да може да се удържи, но го направи. Сали не би разбрала защо баща й плаче. Светът се беше върнал в предишния си вид. „Сега ако можем да го опазим такъв.“
— Утре ще имам снимките. Исках да станат готови, преди дърветата да се разлистят. Когато се зашумят, къщата няма да се вижда добре от пътя. — Така Алекс представи накратко резултатите от разузнаването си.
— Ами алармената инсталация?
Алекс прочете сведенията от бележника си.
— Как, по дяволите, се добра до тези данни?
Добенс се засмя, като си отвори една бира.
— Лесно е. Ако ти трябват данните за някаква алармена инсталация, просто трябва да се обадиш до фирмата, която я е направила, и да им кажеш, че работиш за застрахователна компания. Казваш им някакъв номер на полица — разбира се, измисляш си го, — и те ти дават цялата необходима информация. Райън има гранична система и дублираща система за сигнализация при влизане в къщата, което означава, че и във фирмата, инсталирала системата, имат ключове. Пуснали са инфрачервени лъчи някъде в имението. Вероятно е поставен на пътя между дърветата. Този човек не е тъп, Шон.
— Това няма значение.
— Добре де, само ти казвам. Още нещо.
— Да?
— Този път хлапето няма да пострада, също и майката, ако можем да го допуснем.
— Това не е част от плана — увери го Милър. „Проклет глупак. — Шон беше научил този израз в Америка. — За какъв революционер се смяташ?“
— Това е искане на моите хора — продължи Алекс, като не каза цялата истина. — Трябва да разбереш, Шон, нападението над деца тук е много лошо нещо. Не искаме да имаме такъв имидж, загряваш ли?
— И искаш да се измъкнеш заедно с нас?
Добенс кимна.
— Може да се наложи.
— Мисля, че това можем да го избегнем. Просто искам да кажа, че трябва да елиминираме всички хора, които видят лицето ти.
„Безчувствен дребен минетчия“ — помисли си Добенс, макар че думите бяха съвсем разумни. Мъртъвците не говореха.
— Много добре. Сега само трябва да намерим начин да накараме хората от охраната да се поотпуснат малко — каза ирландецът. — Предпочитам да избегнем използването на брутална сила.
— Мислих по този въпрос. — Алекс замълча, преди отново да проговори. — Как успяват армиите?
— Какво искаш да кажеш? — попита Милър.
— Имам предвид големите планове, онези, дето наистина вършат работа. Те успяват, защото показваш на другия нещо, което той наистина желае да види, така ли е? Караш го да тръгне по фалшивата следа, но тя трябва да е много добра. Трябва да ги накараме да търсят нещо не където трябва и те трябва да кажат и на другите.
— И как ще направим това? — След двеминутно мълчание се обади пак: — А?
Няколко минути по-късно Алекс се оттегли в спалнята си, като остави Милър пред телевизора, за да разгледа материалите. Пътуването беше много полезно. Планът вече започваше да добива някакъв вид. Щяха да трябват много хора, но това се очакваше.
Любопитно, но уважението му към Алекс сега беше спаднало. Той беше компетентен, разбира се, дори отличен при плана си за отклоняване на вниманието…но тази абсурдна сантименталност! Не че Милър живееше с мисълта да убива деца, но ако революцията го изискваше, значи това беше необходима цена. Още повече то привличаше вниманието на хората. Показваше им, че той и организацията му са сериозни. Докато Алекс не преодолее тези неща, никога няма да има успех. Но това не беше проблем на Милър. Част първа от акцията беше оформена в съзнанието му. Част втора веднъж беше начертана и после изоставена. „Но не и този път“ — обеща пред себе си Милър.
По обед на следващия ден Алекс му предаде снимките и го откара до една крайна станция на вашингтонското метро. Милър взе метрото за националното летище, за да се качи на първия от четирите самолета, които щяха да го закарат до дома.
Джек влезе в спалнята на Сали малко преди единадесет часа. Кучето — дъщеря му го беше нарекла Ърни — представляваше неразличима форма в ъгъла. Това беше едно от най-умните неща, които някога Джек бе правил. Сали беше прекалено силно влюбена в Ърни, за да мисли за раните си, и тя тичаше след него толкова бързо, колкото позволяваха отслабналите й крака. Това беше достатъчно, за да накара баща й да не обръща внимание на сдъвканите обувки и случайните грешки на кучето, което цапаше къщата. След няколко седмици тя щеше да се възстанови. Преди да излезе от стаята, Джек пооправи завивките. Кати вече беше в леглото, когато той се върна при нея.