Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Дърайн ги загледа с интерес. Рядко беше гледал такава фехтовка — повечето му опит се свързваше с ликвидирането на противника колкото може по-бързо, с всякакви възможни средства, включително измама, ритник в слабините или хвърляне на прах в очите. Етикетът на дуела за него беше нов, но артистичността във фехтовката беше изкусителна. И двамата бяха майстори на рапирата, и двамата знаеха всяка хватка и ход, усвоени от най-добрите учители от Имперската школа във Велики Кеш до Двора на майсторите в Ролдем.
Двубоят им бе произведение на изкуството, реши Дърайн. Верхайен водеше в бързината и в работата с краката, но Арджънт знаеше повече съчетания и контрирания, тъй че никой не отстъпваше на другия. Времето сякаш се проточи, очакването кой ще победи бе накарало всички зрители да следят всеки ход, контриране и подвеждаща атака. Залата беше заглъхнала, чуваше се само тихото пращене на дървата в камината, шумоленето на стъпалата им по мраморния под и кънтежът на стомана в стомана.
Дуелът се точеше и никой от двамата не печелеше предимство. Дърайн реши, че рано или късно Верхайен ще спечели — ръката му бе по-бърза, а и беше по-свеж от Арджънт.
При все това се оказа неподготвен за края, когато той дойде. Верхайен предприе свирепа атака, която го остави открит за контрирането на Арджънт, но когато Началникът на мечовете предприе хода, Верхайен извъртя оръжието си, удари ниско и порази Арджънт в коляното.
Стивън Арджънт свали с гримаса тренировъчната маска.
— Печелите, милорд.
Верхайен също смъкна учебния си шлем.
— Добра битка, Началнико на мечовете. Не помня да съм имал подобно изпитание от години. Достоен сте за поста си.
Арджънт кимна за благодарност, седна до Дърайн и кимна и на него. Лицето му лъщеше на мигащата светлина от огъня, черната му коса бе полепнала от потта, но се усмихваше.
Дърайн го разбираше. Изпадне ли човек в съмнение, „прави това, което можеш“ не беше никак лошо правило, а Арджънт наистина беше майстор във фехтовката. В равностоен двубой, ако Стивън Арджънт беше свежият, а Верхайен — умореният, Арджънт щеше да има сериозен шанс да спечели.
Наоколо се разбъбриха, а виелицата отвън виеше. След малко Началникът на мечовете съблече учебната риза, стана и отиде да поговори с благородниците, като остави наемника сам. Дърайн се отпусна в стола, притвори очи и остави горещината от камината да го облее, докато виното стопля корема и душата му.
Общо взето, преживявал беше и по-лоши дни.
Глава 6
Последици
Бурята беше спряла.
Небето над замъка бе чисто и царствено синьо, само с една далечна диря от сиви облаци към хоризонта на изток и съвсем рехава далечна памучна белота на запад, зацапваща гледката. След виелицата, изразходвал сякаш цялата си енергия, върху Ламът, студеният въздух се беше проснал изтощен над земята, почти неподвижен.
Тъмни валма дим се издигаха от стотиците комини из целия град долу, виеха се нагоре във въздуха, понесени от дъха на лекия ветрец, по-кротък от бебешки дъх, макар и определено по-хладен от сърцето на работодател. Изсмукваше топлината от Кетол, който стоеше на бойниците на стената на замъка и се мъчеше да не се изсмее на задъхалите се войници, които ринеха снега по пасажа с острите селски лизгари, непригодни за тази работа. Имаше, разбира се, по-добри сечива за ринене на дълбок сняг, но явно в Ламът не разполагаха с такива. Чул беше няколко души в казармата да мърморят, че тази виелица е нещо, което може да споходи човек веднъж в живота. За неговия живот определено му стигаше.
Непрестанният звън, отекващ откъм ковачницата до външната стена, вероятно говореше, че трябва да се поправят още лопати за снега. На ковача едва ли щеше да му отнеме много време да изкове няколко широки плоски лопати с широки ръбове, въпреки нуждата да се подковат още коне със зъбчатите ламътски подкови, каквито Кетол не беше виждал никъде другаде — и се надяваше да не види повече.
Долу хората на Том Гарнет трепереха, загърнати в наметалата си, докато яхваха конете за сутрешния патрул. Ноздрите на конете бълваха облачета пара и те цвилеха възмутено, че ги принуждават да газят в снега.
Патрулът вероятно щеше да е труден, макар че според Кетол шанс да водят бой с някого почти нямаше — дори да успееха да се отдалечат от външния град, което в най-добрия случай бе проблематично. Под привидно мекия сняг дебнеше ледена кора и дори зъбчатите подкови можеха да се хлъзнат по нея. Макар да не бе задължително падналият кон винаги да си чупи крак, Тит-Онака, войнишкият бог, имаше жестоко чувство за хумор. Кетол реши, че само това може да обясни десетината неоседлани коня, изведени от конюшните. Човек обикновено не взима резервни коне на патрул, освен ако не очаква да стигне далече и не допуска, че някой кон може да окуцее и да се наложи да бъде убит.