Легенди за Войната на разлома

— Смяташ, че вашите понита могат да се движат по-бързо от тукашните коне?

Гродан поклати глава.

— Не, не бих се и опитал да яздя. Мислех да тръгнем пеш.

— Пеш?

От стените на замъка добре се виждаха преспите, стигнали чак до втория етаж на някои къщи по Висока улица, и малките тъмни проходи, които обитателите бяха изровили като джуджета, за да се измъкнат от снежния затвор.

И да попаднат в още по-голям снежен затвор.

Рейнджърът едва ли щеше да може да измине пеш по-голямо разстояние от отряда на Том Гарнет на конски гръб, а Кетол нямаше да се изненада, ако за патрула се окажеше невъзможно изобщо да излезе от Ламът, камо ли да си пробие път по-надалече из околностите.

— Да, пеш — кимна Гродан. — Ние рейнджърите си имаме свои начини, Кетол.

Кетол беше слушал легенди за наталийските горяни, за почти свръхестествената им способност да се движат из леса бързо и безшумно, без да оставят следи. Слушал беше същото и за Кралските крондорски Първопроходци на юг, както и за Имперските кешийски Водачи още по на юг, а според мълвата те по някакъв начин бяха свързани помежду си, било кръвно или с магия, или нещо такова. Но по рождение и по убеждение Кетол си беше подозрителен спрямо легендите и си даваше сметка, че собствените му способности може да изглеждат вълшебни за хора, не отрасли в пустошта.

— Е, щом се надяваш да стигнеш до Мондегрийн, значи наистина трябва да си имате някакви начини — отвърна той.

— Говориш, сякаш се съмняваш.

— Малко — призна Кетол. — Без да се обиждаш, но не виждам как можеш да направиш повече от някой друг. Не и в тези преспи. Не мога да си представя, че си се опитвал да вървиш през такъв терен.

— Грешиш. — Гродан се усмихна. — Зиме около Сиви кули става доста… интересно, особено по високите ливади. — Сви рамене. — А и донякъде е въпрос на гордост хората ми да могат да разузнават навсякъде, независимо от условията. Не че би ми се дощяло да разузнавам в бури като вчерашната нощ. Но мога да се справя.

Май не вървеше много да нарече рейнджъра лъжец или самохвалко, тъй че Кетол просто попита:

— И как го правите? В смисъл, движението в снега. Някаква магия или какво?

— Никаква магия няма. — Гродан като че ли леко го досмеша от това предположение. — Ще ти кажа. Всъщност изобщо не е сложно.

— Вървенето през дълбок сняг е въпрос само на това да разпростреш тежестта си достатъчно, за да те издържи снегът. Правим си едни широки обуща, като огъваме брезов клон в обръч с овална форма и този обръч го покриваме с плетеница от кожени каишки, а после ги връзваме за ботушите си. Това го наричаме брезенеден, от една фраза за „тромави ходила“ на Старата реч. Трябва малко практика. Доста смешно е да гледаш как някой се опитва да се оправи с тях за първи път. — Зарея поглед над крепостната стена на замъка. — Правенето на брезенеден е въпрос на не повече от час работа, а Сам Късия сигурно вече е изплел няколко чифта — по-бърз е в пръстите от Белдан и мен, затова го оставих на него.