Легенди за Войната на разлома

Дългата маса бе покрита със свежи ленени покривки, застъпващи се на места. Единствените предмети върху тази девствена белота бяха мечовете и камите на събралите се благородници, оголени и без ножниците, все едно — колкото, и невероятно да изглеждаше — те очакваха да им се наложи да ги използват.

Пайроджил се надяваше, че това няма да стане. Беше твърде далече, за да се озове до Морей, ако, колкото и невероятно да беше, барон Визтрия изведнъж вдигнеше меча си и посегнеше да го прободе. Колкото и да беше невероятно, ако се случеше, то най-доброто, което Пайроджил щеше да може да направи, бе да помогне с вдигането на трупа. След като убиеше Визтрия, разбира се, при условие, че Стивън Арджънт не го изпревари. Лицето му остана равнодушно, но се усмихна вътрешно, като си спомни как Началникът на мечовете бе посрамил надутия дребен барон пред равните му.

Платата с храна, чашите с кафе и бутилките и чашите за вино, наредени от отряда слуги на страничните маси, му подсказаха, че Съветът вероятно ще се проточи поне няколко часа, макар никой да не го беше казал изрично — поне пред него.

— По заповед на графа на Ламът — заяви Началникът на мечовете и стана, щом всички насядаха, — се свиква на заседание този Баронски съвет. Нека всеки от събралите се, който не може тук и сега доброволно да се закълне във вярност към граф Вандрос, към херцог Брукал, към принц Ерланд и към самото Кралство, да напусне без страх от съд и наказание или да обясни задоволително пред тази благородна компания защо не може да се закълне.

Пайроджил се зачуди защо бе пропуснат самият крал или пък вицекралят на Източните владения Ги дьо Батира — по име и ранг, макар Стивън Арджънт да упомена Кралството по възможно най-общия начин — но не знаеше какво може да значи това, макар явно да беше неприятно поне за двама души, ако се съдеше по намръщените физиономии на барон Лангахан и барон Визтрия, и двамата от Крондор.

Е, поне мръщенето на Лангахан вероятно означаваше нещо. Колкото до Визтрия, лисичето лице на дребния дворцов барон като че ли непрекъснато беше или навъсено, или презрително усмихнато и това едва ли означаваше нещо повече от факта, че въпросното лице просто е тук в стаята с него.

Няколко чифта очи се извърнаха към Берел Лангахан, невероятно загорелия от слънцето, невероятно простоватия на външност и пооплешивял дворцов барон, който свъси вежди, изчака Стивън Арджънт да седне, стана и заговори:

— Както всички знаете, аз съм от двора в Крондор и не съм васал на графство Ламът, нито на хергоцство Ябон. Същото е вярно и за моя приятел барон Визтрия. Макар да храня най-голямо уважение към херцог Брукал Ябонски и граф Вандрос Ламътски, не мога да се закълна във вярност нито на графството, нито на херцогството. — Лицето му беше сурово. — Въпреки че мога драговолно да се закълна във вярност към краля и в подчинение на избрания от него вицекрал, боговете дано го дарят с добро здраве и дълбока мъдрост в тези изключително тежки времена.